— Може би е най-добре да го почакаш тук — казва ми.
Затваря вратата зад себе си. Нужно ми е малко време да разбера какво виждам.
Болничното легло е повдигнато под ъгъл и е оградено от медицинска апаратура и табли с хапчета. Има три големи вази с цветя и гардероб. В тази просторна спалня, голяма почти колкото целия ми апартамент, няма почти нищо друго освен онова, което виси на стените. Спомени запълват всеки сантиметър като иконите по стените на гръцка църква. Виждам снимка на Лучио от неговото ръкополагане. Статия от вестник за концерта му като млад пианист. Но на всички останали снимки в рамки сме ние.
Майка ми като млада. Родителите ми на сватбата си. Смаяно закривам уста с ръка, когато съзирам цели редици снимки на Петрос. До тях са съответните мои снимки: кръщаването ми, празнуване на именния ми ден, моето ръкополагане. Ние сме половината свят на вуйчо. Ние, които уж никога не сме означавали нищо за него.
Другата половина заема Симон Цели две стени със снимки от пода до тавана. Невръстно момче, което влиза през портата на Ватикана, хванало Лучио за ръка. Кара тротинетка в хола му. Бебе в прегръдките на гордия си вуйчо. На тази снимка има нещо, което виждам за пръв път — Лучио се усмихва. Следва всеки етап от кариерата на Симон като свещеник. Главните моменти от обучението му. Назначенията му в различните нунциатури. И накрая, една рамка, в която има само копринена шапка. Лилава. Цветът на епископите.
Отново поглеждам към болничното легло. Към таблите с пластмасови шишенца и апарата за изкуствено дишане. Обръщам се едва когато чувам вратата зад мен да се отваря.
Лучио влиза, накуцвайки, подпрян на бастуна си. Не е останало нищо от гордия кардинал, опитал се да спаси живота на Симон от свидетелското място. С мъка се отправя към леглото си, но възпира Диего с ръка и застава до мен.
— Вуйчо — промърморвам, — намерих расото в апартамента си. Намерих и кутията с пистолета.
Той свежда поглед. Очите му са толкова уморени.
— Ти си знаел?
Не отговаря.
— Откога?
— От два дни.
— Симон ли ти каза? Макар да не е казал на мен?
Но въпреки това, докато гледам снимките по тези стени, започвам да проумявам защо може да го е направил.
Лучио сваля кръста от гърдите си и го оставя в малка кутия за бижута до леглото си.
— Александрос, прекрасно знаеш, че не е така. Брат ти никога не ми се доверява. Ти си единственият му близък.
Той премества четириопорния бастун, за да извади тубичка с мазило от едно чекмедже. Всяка ръка се мъчи да втрие мехлема в износените стави на другата.
— Тогава откъде разбра?
— Би ли отворил това? — посочва той гардероба.
Пълен е с раса и мирише на нафталин.
— Виждаш ли го? — пита той.
— Кое от всичките?
И тогава разбирам, че няма предвид расата. А онова, което е зад тях.
На задната стена на гардероба е облегнат огромен фотос на страница от „Диатесарон“. Онзи, който Симон е свалил от изложбата на Уго.
— В семинарията се занимавах с евангелията като теб — казва Лучио хрипливо.
Раздалечавам закачалките. Пъхвам ръка и изваждам фотоса. Целият се сковавам.
— Не знам какво е направил с „Диатесарон“ — казва Лучио. — Бих могъл да продам много билети за изложба, посветена на този ръкопис. Но след като изчезна, опасенията ми се потвърдиха.
Страницата е висока почти колкото мен. Облягам я на стената със снимките от моето детство. И почти веднага изпитвам усещането, че в сърцето ми се разбива стъкло. Защото проумявам всичко, загледан в сенките на древните петна, които реставраторите са отстранили. Тършувам в джобовете си за писмото, което Уго е изпратил на Симон.
— Ако търсиш Библия, имам една тук — казва Лучио, бръква под възглавницата си и я изважда. — Не обръщай внимание на бележките ми. Сигурен съм, че ще го забележиш по-бързо от мен.
Усещам режещата болка в гърдите.
— Дай ми нещо за писане — прошепвам.
Той ми подава писалка от нощното си шкафче.
Коленича и разгръщам писмото върху мраморния под. И правя точно същото като алогите почти две хиляди години по-рано. Зачертавам в писмото всеки ред от Йоан.
Гласът ми трепери, докато произнасям думата:
— Фалшификат?
Лучио не отговаря.
Но докато се взирам във фотоса, в редовете на гръцки, разбирам, че нямам нужда от потвърждение. Сърцето ми изстива. Тялото ми се сковава. Това е имал предвид Уго. Това е открил.
На страницата от „Диатесарон“ пред мен са съчетани свидетелствата на четирите евангелия относно последните дни от живота на Исус. За последните му мигове на кръста. Но не и за погребението му. Не и за плащаницата. Още не. Уго седмици наред проучваше всяка подробност, свързана с описанието на погребението, а накрая е направил откритие на най-неочаквано място.