Цял живот сравнявам тези редове, търсейки смисъла. Но когато Уго дойде при мен и поиска да ми покаже какво е открил, затворих очи. А Симон е сторил нещо неизмеримо по-лошо. Затова умря приятелят ми. Защото аз го научих как да чете евангелията. И защото той е проявил смелостта да изрече на глас какво разкриват те.
40.
Никога през живота си не съм се чувствал толкова заблуден от собствената си грешка. Тялото ми се олюлява, но не откъсвам поглед от гръцките букви на „Диатесарон“ на фотоса. Те ме обвиняват, че съм бил лицемер. Глупак. Карам собствените си студенти да четат внимателно, да търсят смисъл в свидетелствата, които Бог поставя пред тях, а се оказва, че съм познавал евангелията толкова слабо, колкото съм познавал Уго. Той е страдал заради една тайна, която би терзала и преследвала всеки истински вярващ в плащаницата, но за него тя вероятно е била неописуем ад, превърнал живота му в пустиня, още преди да е пристигнал в Кастел Гандолфо. А се оказва, че Симон, макар да е знаел колко страда Уго, е решил да сложи край на живота му чрез още по-голямо страдание. Ако е така, собственият ми брат ми е точно толкова непознат, колкото мъжът от плащаницата. Думите се отронват от устата ми в притихналата спалня на Лучио:
— Какво ще правим, вуйчо? Искат утре да свидетелствам.
Той се надига от леглото и се подпира на бастуна. Приближава се и застава до мен неподвижно, сякаш за да ми напомни, че не съм сам.
— Още ли е при теб расото му? — пита.
— Да.
— И кутията ли?
Кимвам.
Лучио пуска бастуна. За миг остава прав на собствените си нозе. Взира се към редовете от евангелията и се мръщи, както докато чете некролозите във вестника. Старите приятели. Спомените за по-щастливи времена.
— Ако ги донесеш тук, мога да уредя камионите за смет да дойдат рано сутринта — казва.
— Той е убил Уго! Как може да ти е все едно?
— Пожертвал е една риба, за да нахрани мнозина. Смяташ ли, че трябва заради това да пожертва и цялото си бъдеще?
Забучвам пръст в снимката на страницата от „Диатесарон“.
— Убил е Уго, за да скрие какво ще дадем на православните!
Лучио накланя глава, без да продума.
— Светият отец знае ли? — питам.
— Не, разбира се.
— А архиепископ Но̀вак?
— Не.
Въздухът е неподвижен. Помръдва само червената точка на един от медицинските апарати — препуска напред, напред.
— Майка ти казвала ли ти е, че твоят прапрадядо е имал най-много гласове след осмото тайно гласуване на конклава през хиляда деветстотин двайсет и втора година? За малко да стане папа. — Лучио се усмихва унесено. — А Симон го превъзхожда къде-къде!
— Недей, вуйчо.
— Един ден той може да облече бялата одежда.
— Вече не.
Лучио извива вежди, сякаш пропускам важното.
— Не виждам какъв друг избор имаш.
Вторачвам се в него.
— Ще им дадем каквото искат — казва Лучио и посочва страницата от „Диатесарон“. — Ще им обясним, че са допуснали ужасен гаф, като са предали плащаницата на православните. И когато ни помолят да си мълчим, ще се съгласим. Стига да не накажат Симон.
Клатя глава.
— Александрос, дори без расото и пистолета разполагат с достатъчно улики да го осъдят. Няма алтернатива.
— Той е убил човек. Уго е умрял заради това. Симон по-скоро би допуснал да го осъдят, отколкото да провали обединението с Православната църква.
Лучио изсумтява:
— Би било наивно да допускаме, че Светият отец ще съобщи на православните само защото ние му съобщаваме. Православните дори не четат Библията като нас. За тях тя регистрира исторически факти.