Измервам го с гневен поглед.
— Плащаницата е фалшификат! Той няма да им даде фалшификат.
Лучио ме потупва по гърба.
— Донеси ми расото и кутията. Аз ще се погрижа за всичко.
Поглеждам през рамото му към снимките на стената. Симон почти на възрастта на Петрос. Седи в скута на татко и го гледа с безмерно възхищение. До тях е мама, която се усмихва срещу обектива. В очите ѝ забелязвам нещо неопределимо — игривост, мъдрост и спокойствие, като че ли знае нещо, което никой друг не знае. Положила е длани върху съвсем леко издутия си корем.
— Не — казвам на Лучио, — не мога да го направя. Ще намеря друг начин.
— Няма друг начин.
Ала докато гледам тази снимка, сърцето ми се къса. Защото съм по-сигурен откогато и да било за каквото и да било, че той греши.
Навън ме посреща пълнолунието. Въздухът е посипан с мека като прашец светлина. Стигам чак до градината на манастира на сестра Елена, преди да спра и да стисна металната порта за опора.
Обичам го. Винаги ще го обичам. Той изобщо не е планирал подобно нещо. Отишъл е в Кастел Гандолфо без оръжие. Можел е да избяга от онова, което е извършил, но вместо това е извикал полицията. И докато ги е чакал да пристигнат, е свалил палтото си, коленичил е до своя приятел и го е покрил.
Вятърът се втурва в градината и накланя тревата пред мен. Растенията сякаш се опитват да избягат от корените си.
Представям си голямата длан на Симон И малкия пистолет в нея. Лео го нарече пльокало. Най-малкото и най-маломощно оръжие, което е успял да намери. Един огромен пръст, пъхнат в скобата на спусъка му, може и да не е оставил място за много мърдане. И съвсем леко притискане би свършило работа.
Готов съм на всичко, за да повярвам, че е било нещастен случай. Само че пистолетът не би могъл случайно да попадне в ръката на Симон.
Сядам. Пръстите ми се заравят в топлата пръст. Той би могъл да си признае. Щяха да го попитат защо го е направил и тогава би могъл да си замълчи за плащаницата. А вместо това допусна мълчанието да брани самия него. Този избор, дори повече от онова, което е причинил на Уго, е причината да го чувствам чужд.
Бях на четиринайсет години, когато Симон ми каза, че вече не иска да бъде гръцки католик. Обясни ми, че в неделя може да продължи да ме изпраща до нашата църква и после да идва да ме взема, но отсега нататък ще ходи на меса, а не на Божествена литургия. Така и не разбрах защо. И двамата обичахме тази малка църква. Когато виждахме как баща ни се появява зад стена от икони в лъскавите си златисти одежди, направо от олтара, където никой мирянин нямаше право да стъпва, вярвахме, че той е важна личност. Но в онзи ден казах на Симон, че и аз ще напусна Гръцката църква, защото, където и да ходим в неделя, искам да бъдем заедно.
Той отказа. Принуди ме да остана. Постара се да получа своята тонзура като помощник при богослуженията. Постара се свещениците в църквата да продължат с обучението ми по гръцки. От този ден нататък, когато и да ме попиташе кои момичета ми харесват, първите, които споменаваше, бяха все дъщери на семейства от гръцкото паство.
Не би трябвало да може да стане римокатолик. Според каноничните закони бащиният обред е и синовен обред. Но Симон потърси помощта на Лучио. И вуйчо, чието най-силно желание на света беше поне един от племенниците му да продължи семейната традиция, най-сетне проумя какъв би могъл да стане Симон. Оттогава започна да отдалечава брат ми от мен, да го изпраща по пътя, където дори аз съзнавах, че му е мястото.
И така, всяка неделя сутрин лъсках обувките, а Симон гладеше дрехите. Бръснехме се заедно пред огледалото. След това той ме изпращаше до моята църква и ме предаваше в ръцете на паството ми. Изоставяше ме там.
През целия ми живот ме беше подготвял за този момент. А аз през целия си живот се бях съпротивлявал. Той стана римокатолик, защото работата му с мен най-сетне беше приключила. Сигурно за него е било съкрушително да бъде баща на малкия си брат. Съзнавал е, че е създаден за по-велики дела. Но остана с мен толкова, колкото бе нужно. Както каза Лучио, наистина не бе имал избор. В живота на един християнин може би никога няма избор. Симон се пожертва, за да ме отгледа. Отпечатъкът от това решение е като воден знак върху всяко друго добро дело, което е извършвал. Тази готовност да се откаже от всичко. Да пожертва всичко. Бъдеще, свещенически сан, дори живота на приятел.
Ако обичаш нещо, умри за него. Това е посланието на евангелията. Който погуби душата си заради Мене, казва Исус, той ще я спаси. Ненавиждам брат си заради онова, което е извършил. Ненавиждам го още повече заради онова, което аз трябва да направя утре. Но ми олеква, че ще си оправим сметките. Всичко свърши.