Броя стъпалата. Докосвам новата брава на вратата. Гледам как ключът се завърта. Когато пристъпвам вътре, Мона и Петрос ме поглеждат с еднакво изражение. Сякаш се прибирам твърде рано и ги разбуждам от прекрасен сън. Петрос бавно се смъква от скута ѝ, за да ме посрещне. Щом го зървам, ме обзема желание да захлупя лице и да се разплача.
— Петрос, време е за лягане — успявам да промълвя. — Иди да си измиеш зъбите и лицето.
Той ме поглежда и не възразява. Никога не съм се старал толкова да скрия чувствата си от него. Ала той ги усеща. Сърцето му инстинктивно се настройва на същата печална вълна.
— Върви — повтарям.
Тръгвам след него и вцепенено го гледам как пуска водата. Сапунът се изплъзва от ръчичките му, затова го пъхвам обратно и притискам дланите му, докато се сапунисва.
— Защо си толкова тъжен, тате? — прошепва той.
Зад мен Мона се обажда:
— Не мисля, че в момента му се говори за това, Петрос.
Той ме наблюдава в същото огледало, в което със Симон сме се бръснали заедно. Тези сини очи. Като очите на брат ми. Очите на майка ми.
— Обличай пижамата — казвам.
Петрос се мята в леглото и се обръща към мен.
— Симон добре ли е?
Аз обаче му обяснявам, че още няма да си ляга.
— Ела с мен.
Когато стигаме до вратата на апартамента, Петрос пита:
— Къде отиваме?
Помахвам и на Мона да се присъедини. Водя ги нагоре по стълбите към покрива.
Все едно сме на палубата на кораб. Океанът от светлини блещука под нас. Прането по въжетата се издува като сигнални флагчета. От другата страна на пролива е дворецът на Йоан Павел. Под нас като рибарски лодки са сградите на селището ни. Супермаркетът и пощата. Паркингът с колите и музеите. А над всичко това се възвисява белият купол на „Свети Петър“.
Вземам сина си на ръце и пристъпвам почти до ръба на покрива, за да виждаме всичко.
— Петрос, кой е най-щастливият ти спомен тук? — питам го.
Той се усмихва и поглежда към Мона.
— Когато видях мама — отговаря.
Тя го гали по бузата и прошепва:
— Алекс, защо правиш това?
— Петрос, искам широко да отвориш очи и да погледнеш всичко — казвам му. — После ги стисни здраво и си го представи като на пощенска картичка.
— Защо?
— Искам да запомниш всичко, което виждаш тази вечер.
Защото може би вече няма да го виждаме често.
— Какво има, тате? — пита той с треперещ глас.
— Каквото и да се случи, ти винаги ще имаш мен и аз винаги ще имам теб. Винаги.
— У мама ли ще живеем? — пита той.
Гърлото ми се свива.
— Не, миличък.
— Тогава защо сме тук?
Не мога да му дам разбираем отговор. Затова го вдигам във въздуха и му показвам любимите ни места. Напомням му за нещата, които сме правили тук, за приключенията, които сме преживели. За това как сме седели под сянката на дърветата долу, хвърляли сме трошици на птиците, наблюдавали сме как хората пускат писма в големите жълти кутии на пощата и сме си представяли държавите, към които пътуват те. За зимното утро, когато на излизане от местния супермаркет найлоновата ни торбичка се скъса, яйцата се счупиха и се разтекоха по тротоара, а той се разплака, докато — о, чудо! — за пръв път през живота му заваля сняг.
Когато се чувствам изтощен и изцеден, но Петрос иска да слуша още истории, Мона започва да му разказва за нашето детство. За това какъв съм бил като момче.
— Мамо, татко беше ли добър на футбол? — пита той.
— О, да, много го биваше — усмихва се Мона.
— Дори колкото Симон?
Мускулчетата под очите ѝ се стягат.
— Петрос, баща ти го превъзхождаше във всичко.
Отнасям сина си отново долу. Той се цупи, когато го оставям на леглото му. Мона държи ръката му и това му стига. Угасвам лампата и виждам лунната светлина да се отразява във влажните му очи.
Мона се връща след мен в кухнята. Вади чаша от шкафа и я пълни с вода от мивката, но не казва нито дума.
Накрая оставя чашата си, сяда до мен и дръпва ръцете ми от отворената Библия, която някак се оказва там. Отворена Библия, от която тя е чела на сина ни.
— Алекс, какво се каниш да направиш?
— Не мога да го обсъждам.
— Не е твоя работа да спасяваш Симон. Разбираш ли го?
— Моля те, недей.
Тя побутва Библията към мен.
— Провери вътре и ми кажи нещо. Кой спасява Исус?
Взирам се в нея и се питам какво има предвид.
— Покажи ми страницата, на която той печели процеса.
— Знаеш, че той не…