След това премислям разказа си, като си наливам чаша след чаша кафе, разлиствам Библията върху масата, та да си припомня редовете достатъчно добре, за да не позволя на никого да се усъмни в мен. След това се заставям да насоча мислите си към нощта, когато Уго умря, да потърся подробности, които може да съм забравил. Не е задължително да е идеално. Трябва просто да бъде убедително.
Мона се появява половин час по-късно. Безмълвно оглежда расото ми, най-хубавия ми чифт обувки. Слага върху масата ключовете ми и призовката. Не ме пита за малкия найлонов плик. Сигурно вижда, че вътре има нещо твърдо и тъмно, увито с някакъв кабел, но не казва нищо. Всеки път когато погледне часовника си, и аз поглеждам своя.
Петрос спи, когато го целувам по челото. Присядам на ръба на леглото му и поглеждам към празното легло, в което преди време спеше Симон До това легло някога се молех заедно с брат си. Имахме навика да си шепнем в тъмното всеки от своето място. Излизам от стаята, преди да ме връхлетят спомените.
В осем и половина вече съм навън, торбичката е скрита под расото ми, а чувалът за смет хвърлям в контейнер отвъд границата, в Рим. Имам достатъчно време за последната си обиколка на моята страна. Вместо това излизам на площад „Свети Петър“ сред ранните посетители. Наблюдавам как търговците евреи подготвят сергиите си и как служителите от базиликата вадят столове за някакво събитие на открито, което ще се проведе по-късно следобед. Но преди всичко наблюдавам миряните. Поклонниците и туристите. Иска ми се да усетя това място през техните очи.
Колата пристига точно в девет и половина, карана от папския иконом Анджело Гугел. Господин Гугел живее в нашата сграда. Една от трите му дъщери гледаше Симон и мен, докато мама още беше жива. Няма обаче никакви сърдечни поздрави, само едно учтиво: „Добро утро, отче“. След това той ме откарва покрай Сикстинската капела към папския дворец. Докато минаваме, гвардейците отдават чест. Когато пристигаме в Секретариата, се отваря двукрила дървена порта и зад нея се показва сводест проход. Отвъд е тера инкогнита. Частното крило на Йоан Павел.
Вътрешният двор е малък. Стените изглеждат адски високи и ми създават усещането, че се намирам на дъното на пропаст. Сенки насичат земята. От отсрещната страна двама пазачи стоят в стъклена кабинка и ни наблюдават. Гугел обаче описва кръг, връща се при сводестия проход и спира така, че вратата ми да е срещу входа в стената.
— Натам, отче — пояснява той, когато ми отваря да сляза.
Частният асансьор.
Пъхва ключ и лично го управлява. Кабината спира, господин Гугел бутва металната решетка и отваря вратата. Тилът ми настръхва.
Пристигнали сме. Намирам се в покоите на Негово светейшество. Пред мен е дневна, обзаведена със стари мебели и няколко растения в саксии. Няма и следа от швейцарската гвардия. Лео твърди, че не ги пускат вътре. Гугел ме повежда нататък.
Влизаме в библиотека, чиито стени са със златиста дамаска. Под висока картина на Исус има бюро. Върху него виждам само златен часовник и бял телефон.
Гугел ми посочва дълга маса насред стаята и казва:
— Почакайте тук, моля ви.
И после за моя изненада излиза.
Озъртам се, напрегнат от обзелите ме чувства. Като дете всяка нощ съм гледал към прозорците на този горен етаж и съм се питал какво ли има в тези стаи. Какво ли е усещането беден войник от Полша, отраснал в малка стая под наем в къщата на друго семейство, да живее в огромен апартамент на два етажа в най-прочутия дворец в света. Йоан Павел предизвикваше толкова много мисли през онези дни. Дай ми сили срещу моите многобройни страхове. И той беше изгубил родителите си като млад. И той някога се бе чувствал като чужденец в този град. Заради онова, което се каня да направя, аз ще изменя на своя ангел пазител.
Още хора влизат в библиотеката. Пръв идва Фалконе, началникът на жандармерията. След това прокурорът. Лучио пристига, следван от Минято. И накрая, от друга врата, се появява Симон.
Всички вперваме очи в него. Лучио протяга ръце. Пристъпва напред и вдига длани към бузите на Симон. Но погледът на Симон е прикован в мен.
Не мога да помръдна. Брат ми прилича на мъртвец. Очите му са хлътнали. Жилестите му ръце могат два пъти да обгърнат торса му. Усещам кутията с пистолета, притисната в ребрата ми. Симон ми прави знак да се приближа, но аз се овладявам и не реагирам. Подготвен съм за този миг. Важно е да запазим дистанция.
След секунда влиза архиепископ Но̀вак.
— Отец Александрос Андреу — оповестява той, — Негово светейшество ще ви приеме.
Отправям се след него към по-малка и уединена стая. Досещам се, че това е частният кабинет на Йоан Павел, откъдето той се появява пред множеството на площад „Свети Петър“. Огромният прозорец е от бронирано стъкло, но пред него има скромно писалище, отрупано с папки и документи за подпис, с досиета, които неспирно пристигат от Секретариата. До такава степен надхвърлят способността на папата да ги връща подписани, че буквално задушават стаята. Купчините са толкова високи, че не виждам кой седи зад тях.