Благите черти на архиепископ Но̀вак провисват загрижено. Челото му се смръщва. Ръката му замислено е обхванала челюстта му.
— Но, отче, не му ли обяснихте за Евангелието от Йоан?
— Обясних му. Обясних му, че то е предимно теологично. Най-неисторичното. Че е написано десетилетия след другите. Обаче той знаеше, че православните свещеници няма да бъдат склонни да приложат научен прочит на евангелието. Знаеше, че те най-вероятно приемат казаното от Йоан за чиста монета.
Но̀вак разтрива слепоочията си. Изглежда разтревожен.
— Значи това е открил Ногара? Едно недоразумение?
Кимвам.
Той се смръщва. Когато заговаря отново, долавям промяна в гласа му. Въпросът на върха на езика му вече не е закономерен, не е свързан с писанията. А с нещо много по-дълбоко — с човешкото. Надявам се, че най-трудното е приключило.
— Тогава защо беше убит доктор Ногара?
Сега е моментът да разчовъркам старите рани и те прокървяват.
— Баща ми посвети трийсет години от живота си на опити да обедини отново нашата Църква с православната. — Свеждам глава пред Йоан Павел. — Свети отче, съзнавам, че не е възможно да помните всеки свещеник, работил сред тези стени, но баща ми отдаде живота си на това обединение. Вие го поканихте в покоите си веднъж, преди оповестяването на радиовъглеродното датиране, и той се почувства изключително поласкан. Но беше съсипан, когато научи резултатите от това изследване.
За пръв път устата на Йоан Павел потрепва. И изражението му става още по-печално.
— С брат ми бяхме възпитани във вяра в делото му — продължавам. — Разстроихме се, че по време на историческото си посещение тук православните свещеници ще научат нещо тревожно. Брат ми се опита да обясни това на доктор Ногара, но не сполучи.
Архиепископ Но̀вак сключва вежди.
— В такъв случай ми се иска да проумея събитията от онази нощ. Вие сте пристигнали към шест и половина, когато Ногара вече е бил мъртъв, нали?
Започва трудната част.
— Не точно, Ваше преосвещенство.
Той размества документите върху писалището, опитвайки се да пресее фактите от листовете със свидетелски показания.
— Тогава ли господин Канали ви отвори портата на градината?
Напрягам се на стола си.
— Тогава ми отвори портата, но не тогава пристигнах.
Той ме поглежда мрачно.
— Обяснете, моля.
Сърцето ми е със Симон Сърцето ми винаги е със Симон.
— Ваше преосвещенство, обадих се на Гуидо Канали, за да създам впечатлението, че съм пристигнал в Кастел Гандолфо по-късно, отколкото всъщност пристигнах.
Йоан Павел се опитва да извърне глава, за да погледне Но̀вак, но не успява. Ръката му остава вкопчена в ръкохватката на стола.
— Какво искате да кажете? — пита архиепископът.
— Бях там преди пет часа — отговарям. Времето, което показват записът от охранителните камери.
Но̀вак чака.
— Заварих доктор Ногара в колата му. Скарахме се…
Той вдига ръка да ме прекъсне.
— Чакайте, отче. Трябва да повикаме още някого.
Дишам накъсано. Усещам дробовете си стегнати. В присъствието на съдебен секретар всичко ще стане официално.
Архиепископ Но̀вак вдига телефона и казва нещо на полски. След секунда вратата отваря вторият секретар монсеньор Миетек. И въвежда човека, когото най-малко бих желал да видя.
— Инспектор Фалконе — казва Но̀вак, — Светият отец би желал да изслушате даваните показания. Изглежда, че отец Андреу се кани да направи признания, че е убил доктор Ногара.
42.
Но̀вак кани началника на жандармерията да седне и му обяснява какво съм казал. След това ми нарежда да продължа.
Не знам откъде да започна. В присъствието на Фалконе трябва да внимавам за всяка подробност.
— Брат ми вероятно е излязъл от вилата, за да потърси мен и Ногара. Видял ни е до колата на Ногара.
4:50 ч. на записа от охранителната камера. Симон минава оттам.
— Къде беше паркирана колата? — пита Фалконе.
Изпитва ме.
— На малкия паркинг, южно от вилата — отговарям, — точно до портата.
— Но защо? — пита архиепископ Но̀вак, подразнен от прекъсването.
Лъжите ми се удават все по-лесно.
— Единствената ми мисъл беше за татко — казвам. — Той така и не се възстанови след унижението си пред православните. Не можех да допусна същото да се случи на Симон.
Фалконе отново ме прекъсва:
— Откъде знаехте, че има оръжие?
Надявах се да претупаме тази част от историята. Симон вероятно е имал ключове от веригата на кутията, но не и ключ за колата. Вероятно е знаел и комбинацията, но се е наложило да разбие прозореца с юмрук. Тук има нещо, което дори сега не проумявам.