— Ногара се бе върнал при колата, за да вземе бележките за речта си. Докато ги вадеше от жабката, видях кутията под седалката му. Стори ми се, че не е затворена докрай. Не знам защо го направих. Просто, като я видях, нещо в мен се преобърна.
Йоан Павел е зяпнал. Диша през устата. Отвратен съм от себе си. Но Фалконе няма милост:
— Значи сте взели пистолета от отворената кола?
— Не. Уго заключи вратата и се отдалечи. Спорехме. Не го интересуваше какво ще стане, когато православните разберат. Мислеше, че изложбата му е съсипана. Аз… аз му казах, че няма да му позволя да го направи. Заплаших го. И тогава се върнах до колата за пистолета.
Архиепископ Но̀вак кимва. Явно вижда логиката: космите ми, намерени в колата на Уго.
Но Фалконе не се разсейва. Човешкият конфликт няма значение. За него важен е единствено пистолетът.
— Знаели сте комбинацията за кутията!
— Не. Както ви казах, тя не беше съвсем затворена.
— Но как сте махнали веригата?
— Не съм. Не и докато по-късно не се наложи да я скрия. Тогава използвах ключовете на Ногара.
Фалконе се навъсва.
— Взели сте ги от трупа му?
Не издържам погледа му. Само кимвам.
— Продължете — подканя ме Но̀вак.
— Настигнах Уго, докато се връщаше през градината. Исках само да го сплаша. Обаче той не се обърна да ме погледне, затова се наложи да се приближа. Видя пистолета. Вдигна ръце да се предпази. Ръката му се удари в оръжието и то гръмна.
Наблюдавам Фалконе, уверен, че той ще си припомни заключението от аутопсията за барутния нагар по ръцете на Уго. Един-единствен изстрел от упор.
— Къде беше брат ви, докато се случваше всичко това? — пита той.
— Симон дотича от вилата, след като бе чул изстрела. Коленичи и се опита да съживи доктор Ногара, но вече беше твърде късно.
Не си измислям последната подробност. Убеден съм, че това е обяснението за калта по расото на Симон.
— Не знаех какво да правя — продължавам. — Умолявах го да ми помогне.
Архиепископ Но̀вак вдига поглед от страниците пред себе си.
— Ваше преосвещенство, брат ми е готов на всичко заради мен — казвам.
Внезапно Йоан Павел се накланя настрани, намръщен, сякаш съм му нанесъл удар с последните си думи. Но̀вак става, за да му помогне.
Фалконе не откъсва очи от мен и пита тихо, едва чуто:
— Какво точно направи брат ви за вас?
Не знае, че от този момент нататък историята ми е почти непоклатима.
— Изхвърли портфейла и часовника, докато аз се отървавах от оръжието.
— Чия идея беше да създадете впечатление за грабеж?
— Моя. Едва впоследствие проумях какво е хрумнало на брат ми.
Фалконе изчаква удобен момент да атакува, но не намира такъв.
— Последното нещо, което ми каза, беше да се кача в колата си. Да се спусна по склона и да изчакам всички присъстващи на срещата да си тръгнат. След това да се обадя на приятеля си Гуидо и да му кажа, че току-що пристигам от Рим. Симон ми обясни, че трябва да се върне на срещата, но след това ще се видим в градината.
— Няма доказателства, че брат ви се е върнал на срещата — отбелязва Фалконе. Не подозира, че това е кулминацията на историята ми.
— Излъгал ме е — заявявам. — Изобщо не е възнамерявал да се връща.
Фалконе изглежда озадачен.
Но архиепископ Но̀вак явно разбира. Той разсъждава като свещеник. Вероятно най-сетне проумява, че има причина за мълчанието на брат ми. Аз.
Печалните му славянски очи ме гледат изпитателно — нито с погнуса, нито със състрадание. Показват само, че никоя трагедия не може да го учуди. Ръцете му подреждат документите върху писалището.
Фалконе обаче не е доволен.
— Какво направихте с пистолета? — настоява да узнае той.
Аз, като змията, ликувам победоносно. Бръквам под расото си и изваждам пластмасовата кутия на пистолета. Доказателството, което заглушава всяко съмнение.
Фалконе вперва очи в него и забелязвам как погледът му постепенно се променя. Парченцата най-сетне се подреждат. Единственият факт, който го интересува, най-сетне е налице.
— Брат ви е предпазвал вас? — пита той без намек за чувства.
Но преди да успея да отговаря, Фалконе изненадващо извръща глава. Застава нащрек, сякаш е забелязал нещо с периферното си зрение. И тогава аз също го забелязвам.
Светият отец е помръднал. Дясната му ръка — незасегнатата — е вдигната във въздуха и дава знак на архиепископ Но̀вак.