Негово преосвещенство се привежда към ухото на Йоан Павел. От старческото тяло се разнася глас. Дрезгав, немощен глас, твърде пресипнал, за да го чуя.
Но̀вак ме поглежда. Изражението му се е променило. Прошепва нещо на Йоан Павел, но не разбирам полски. Накрая папата кимва. Застивам на стола си.
Фалконе внимателно наблюдава как Но̀вак хваща ръчките на инвалидния стол. И той поема напред. Заобикаля писалището. Минава покрай Фалконе. Идва към мен. Очите му са приковани в лицето ми. Хипнотичен средиземноморски цвят, океанскосиньо. В тях има живец. Нищичко не му е убегнало.
Тялото ми се напряга. Гръбнакът ми се извива. Той прозира през мен. За него съм безлик свещеник, един от хилядите, и той разпознава лъжата със същата категоричност, с която долавя чрез костите си предстояща промяна на времето. Болката на лицето му ми подсказва, че я усеща. На сантиметри от мен дава знак на архиепископ Но̀вак да спре.
Не знам какво друго да направя. Ставам от стола и се навеждам. Обикновено целуваш пръстена на папата или се навеждаш още по-ниско, да целунеш обувката му. Бих станал невидим, ако можех. На всичко съм готов.
Но̀вак се пресяга надолу и докосва гърба ми.
— Негово светейшество иска да говори с вас.
Ръката на Йоан Павел помръдва. Той се пресяга и полага тежката си длан на бузата ми. Върху брадата ми.
Усещам го как се тресе. Ритмично, неспирно. Треперещата длан обаче предава чиста, наситена топлина. С един-единствен жест той ми показва, че е видял достатъчно. И смята да оповести решението си. Отваря уста и дрезгаво казва нещо. Не различавам думите. Поглеждам към архиепископ Но̀вак.
Но Йоан Павел се напряга и извисява глас:
— Йоанис — казва той и притиска длан към брадата ми.
Взирам се в него застинал. И се питам дали съм чул правилно. Обаче Но̀вак ме предупреждава с поглед да не казвам нито дума. Не може да прекъсваш Светия отец.
— Йоанис Андреу… — казва Йоан Павел.
Объркан е. От мрака на съзнанието си той ме поглежда и вижда човека, когото помни отпреди повече от петнайсет години. След това намира сили да се доизкаже.
— … беше баща ти.
Дъхът спира в дробовете ми. Забивам нокти в дланите си в опит да скрия обзелите ме чувства.
— Ти си свещеникът със сина — изрича едва разбираемо.
— Да — отговарям, борейки се със стегнатото си гърло.
Йоан Павел поглежда към архиепископ Но̀вак и го моли да довърши мисълта му. Напрежението е твърде голямо.
— Негово светейшество понякога ви вижда с учениците ви — казва Но̀вак, — докато го разхождат с колата в градината.
Терзая се. Разяждаща болка.
Йоан Павел вдига ръка и прави знак към себе си.
— Аз — казва. След това махва във въздуха към Но̀вак. — И той.
Но̀вак превежда:
— Негово светейшество също е бил учител в семинарията. Той беше моят преподавател по теология.
Мъчително е да го гледам в очите, да не отмествам поглед. Йоан Павел отново прави знак с ръка към гърдите си.
— И аз имах брат — казва с хриплив шепот.
Най-сетне затварям очи. Знам за брат му. Едмунд.
По-голям от него с четиринайсет години. Млад лекар от Полша. Починал от треска, с която се заразил от пациент в болницата.
Гласът на Светия отец прелива от прочувственост.
— Бяхме готови на всичко… един за друг.
Има само две причини да ми го каже. Едната е, че вярва на показанията ми. Другата е, че знае причината да лъжа. Отворя ли очи, ще узная отговора, така че за начало няма да поглеждам. За миг обаче нямам сили да го направя. После мълчанието изцежда силата ми. Поглеждам.
Инвалидният стол се отдалечава. Архиепископ Но̀вак го бута към вратата. Негово преосвещенство ми прави знак да го последвам в библиотеката. Последното, което виждам, преди да тръгна към него, е изражението на Фалконе. Не мога да го разчета. Възрастният полицай не изрича нито дума. Но опипва кутията на пистолета и набира номер по мобилния си.
— Обвиненията са свалени — оповестява архиепископ Но̀вак пред групичката в библиотеката. — Чухме самопризнания.
Всички край масата са шокирани. Наблюдавам как постепенно ги обзема недоумение.
Симон обаче става. Всички погледи се насочват към него. Същински Мойсей е със своя исполински ръст. Черният му силует привлича електричеството във въздуха като гръмоотвод. Но̀вак млъква, стъписан от неговата твърдост. В настъпилото кратко затишие брат ми казва:
— Той лъже.
Минято и Лучио се обръщат към него, за да възразят. Прокурорът наблюдава невярващо всичко.
— Той лъже — повтаря — и аз мога да го докажа. Попитайте го какво е направил с пистолета.