Представям си как Уго сам е пристигнал в Кастел Гандолфо с бележките си и с ръкописа, готов за най-храброто дело на живота си. Да се откаже от плащаницата, която му беше скъпа като собствена рожба. Да я пожертва в името на истината. Смелият ми приятел. Безстрашен до самия край. Дори в това страховито и ужасно последно действие.
— Защо не ми казахте това? — промърморва Йоан Павел на брат ми.
Симон се мъчи да се овладее и накрая казва:
— Защото, ако знаехте, никога нямаше да предложите плащаницата на православните. А ако нямахме какво да им предложим, нямаше да има никаква надежда за обединение. Уго беше готов да умре в името на тази тайна. Неговият избор беше и мой.
Гледал съм хиляди снимки на Йоан Павел. Той е един от най-често снималите хора в историята. Ала никога не съм го виждал такъв. Бръчките на лицето му се разкривяват измъчено. Здраво стисва очи и главата му клюмва назад. Архиепископ Но̀вак се навежда и му прошепва загрижено няколко думи на полски.
Симон стои неподвижно. По лицето му не помръдва нито едно мускулче.
Но̀вак бърза да оповести:
— Ще се съберем отново, когато Светият отец реши.
Той изкарва Йоан Павел в съседния кабинет и затваря вратата. След секунда тя отново се отваря. Монсеньор Миетек, вторият секретар, влиза забързано и казва пребледнял:
— Ще изпратя всички до долу със служебния асансьор.
Повеждат ни като стадо. Докато чакаме в коридора, Миетек не отделя пръст от копчето, а щом кабината пристига, ни вкарва вътре и докосва копчето. Едва в последния миг поставя длан върху ръката на Симон и казва:
— Вие не, Ваше преосвещенство, вие останете.
Става толкова бързо, че едва мярвам Симон, докато вратите се затварят помежду ни. Вперил е поглед в мен. В никой друг, в нищо друго. Далече зад него обаче се отваря врата. На прага застава архиепископ Но̀вак и забожда очи в брат ми, който вижда единствено мен.
44.
Чакам го цяла сутрин. После и следобед. Гледам от прозореца на апартамента как върховете на дърветата започват да се клатят. И как боклучетата по покритите с обли камъни алеи се раздвижват и се пръсват под напора на надигналия се вятър. Ще вали.
Малко след пет се чува бързо почукване на вратата. Втурвам се да отворя.
Брат Самуел. Лицето му е пребледняло. Възбудено казва:
— Бързо, отче Алекс. Трябва да слезете.
Хуквам надолу. Но там заварвам не Симон, а малка процесия. От вратата на Здравната служба излизат двама дякони със свещи, следвани от човек, който носи кръста. След тях крачи свещеник, който тихо напява, и накрая е ковчегът на Уго.
На паркинга отвън не чака катафалка. Вместо това шествието поема по улиците под ръмящия дъжд и завива наляво преди граничната порта, за да влезе в църквата на Ватиканската енория.
В празния централен неф чака метална маса на колелца. Качват ковчега отгоре, така че нозете на Уго да са към олтара. Всяко движение е внимателно, грижовно и безмълвно. Задушавам се. Излизам навън и отново звъня на Симон. Пак няма отговор.
Свещеникът поставя съобщение за погребение на таблото за обяви до вратата. ПРИЗОВАН ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ. УГОЛИНО ЛУКА НОГАРА. Бдението ще бъде тази вечер. Месата — утре сутрин. След това ще има ритуал на гроба. Когато свещеникът се отдръпва, аз вземам таблото и го изнасям пред вратата, да го виждат минувачите. Но по улиците няма хора. В далечината се чува гръмотевица.
Поглеждам към папския дворец на отсрещната страна на улицата и очаквам Симон да се появи от там. Краткото бдение ще бъде единствената възможност за прощални слова. Започне ли заупокойната меса, те няма да бъдат позволени. Само че наоколо не се вижда жива душа.
Накрая се връщам при ковчега и се моля. Затвореният капак е като обвинение. Хората от погребалното бюро са могли да прикрият раните на Уго, но тук се съдържа послание — в прибързаността, с която го отнесоха до църквата, във факта, че никой не излезе да проследи преминаването на ковчега по улиците. Ще казват, че е валяло. Че не са познавали Уго. Ще казват всичко, освен че е било самоубийство.
Сядам на първия ред и отправям молитвите си. После, за да запълня мълчанието, му говоря. Разказвам му за изложбата. Какъв успех е пожънала. Гледам ковчега, но си представям, че разговарям с живия Уго, където и да се намира той сега.
Точно преди да се стъмни, чувам някой да влиза в църквата. Обръщам се и виждам асистента на Уго Бахмайер. Сяда на една пейка по средата и се моли почти четвърт час. Когато приключва, пристъпва напред и слага ръка на рамото ми — аз съм опечаленият. Уго смяташе, че този човек не дава и пет пари за него. Преди да си тръгне, му благодаря.