На следващата сутрин майка ни реши, че вече е време за психотерапия. Психиатърът беше възрастен йезуит, в чийто кабинет миришеше на стари книги и на цигари с аромат на карамфил. Върху бюрото му имаше снимка на Пий XII с автограф — папата, който твърдеше, че Фройд е перверзник и че йезуитите не бива да пушат. Майка ми попита дали аз трябва да изчакам отвън, но психиатърът отвърна, че това ще бъде само неофициален преглед, а ако се окаже, че Симон се нуждае от лечение, тя също ще трябва да чака отвън. Затова майка ми, обляна в сълзи, рискува и попита дали съществува медицинско название за проблема на Симон. Защото по списанията го наричаха „смъртоносно желание“.
Йезуитът зададе на Симон няколко въпроса, после поиска да види мястото, където палецът беше зашит за дланта му. Накрая попита мама:
— Госпожо, чували ли сте за човек на име Максимилиан Колбе?
— Той някакъв специалист ли е?
— Бил е свещеник в Аушвиц. Нацистите го принудили да гладува шестнайсет дни, после го отровили. Колбе доброволно се подложил на това наказание, за да спаси живота на напълно непознат човек, който иначе щял да бъде убит. Подобно поведение ли е предизвикало вашата тревога?
— Да, отче. Именно. Има ли медицинско название за хора като Колбе?
Йезуитът кимна и мама се престраши да се усмихне обнадеждено, защото, ако едно нещо има име, значи ще има и лечение.
— В моята професия, госпожо — поде лекарят, — наричаме тези хора мъченици. А Максимилиан Колбе наричаме светеца закрилник на този век. Смъртоносното желание не е същото като желанието да умреш. Горе главата! Синът ви просто е необикновено добър християнин.
Година по-късно мама се отърси от най-големия си страх — че ще надживее Симон. А последното, което ми каза, преди да издъхне — освен, че ме обича, — беше: „Моля те, Алекс, бди над брат си“.
Когато Симон завърши семинарията, изглежда, вече нямаше нужда никой да бди над него. Поканиха го да стане дипломат на Ватикана, а такава покана годишно получават само десет католически свещеници от общо четиристотин хиляди на света. Щеше да учи на най-изключителното църковно място извън стените на Ватикана — Папската духовна академия. Шестима от осем папи преди Йоан Павел са били дипломати на Ватикана, а четирима са учили в Академията, така че освен Сикстинската канела по време на конклав това е другото място на Земята, под чийто покрив най-вероятно ще откриеш следващия папа. Ако Симон останеше на дипломатическа служба, за него нямаше да има невъзможни неща. Само трябваше да се постарае да не раздава сребърните си прибори.
Въпреки това този избор изглеждаше изненадващ за брат ми. В администрацията на Светия престол има двайсетина отдела и ако си беше избрал да работи в някой от тях, Симон щеше да си остане у дома. Щяха да го посрещнат с отворени обятия в старата служба на баща ни — Съвета за насърчаване на единството на християните — или пък би могъл да заяви категорично позицията си, като се присъедини към Конгрегацията за Източните църкви — защитник на правата на източните католици. Като повечето ватикански кардинали вуйчо Лучио беше получил няколко допълнителни поста извън основното си поле на действие, затова и той излезе с предложения: Конгрегацията за клира или Конгрегацията за каузите на светците, където можеше да побутне Симон нагоре в йерархията. А най-важната от всички причини Симон да откаже предложението за Секретариата беше неговият лидер, вторият човек във Ватикана. Кардиналът държавен секретар Доменико Боя.
Боя зае поста точно когато комунизмът рухваше в Източна Европа. Православната църква се възраждаше след годините на принудителен атеизъм отвъд Желязната завеса и Йоан Павел се опита да ѝ подаде маслинова клонка. Установи обаче, че новият държавен секретар е застанал на пътя му. Кардинал Боя нямаше доверие на Православната църква, отделила се от католицизма преди хиляда години отчасти заради несъгласие относно папската власт. Православните смятат папата — подобно на деветимата патриарси начело на тяхната Църква — за епископ, комуто се полага специално почетно място, пръв сред равни, но не и свръхголяма власт, не и непогрешимост. Според Боя това беше опасна крайност. Така започна тихата битка, по време на която вторият най-влиятелен човек във Ватикана се опитваше да избави папата от собствените му добри намерения.
Негово високопреосвещенство поде кампания на политическо пренебрежение към православните, която щеше да върне отношенията помежду ни години назад. Един от най-усърдните му помощници беше американският свещеник Майкъл Блек, някога протеже на баща ми. В очите на Симон Секретариатът повече от всяка друга административна служба въплъщаваше враждебността към идеалите на баща ни. Само че, вместо да откаже поканата, той, изглежда, я прие като знак. Бог искаше той да поеме делата на баща ни и да се постарае да обедини отново двете църкви. И искаше това да се случи в Секретариата.