След като той си тръгва, енорийският свещеник идва при мен.
— Отче, знаете, че може да останете колкото пожелаете, но ако изчаквате да отмине бурята, с радост ще ви заема чадъра си.
Обяснявам му, че няма да си тръгна. Че брат ми ще дойде скоро. Свещеникът ми прави компания за малко, пита ме дали съм бил близък с Уго и признава, че самият той не го е познавал добре. Погребалната тишина е толкова по-различна от тази по време на кръщене или сватба, толкова по-различна от тишината, заредена с надежда и очакване. За да я запълни, свещеникът ме разпитва за гръцкото ми вероизповедание, за пръстена на дясната ми ръка. И макар да не ми се говори за това, ние всички сме посланици на своите църкви и традиции. Обяснявам му, че съм женен от шест години. Че съм осмо поколение ватикански свещеник, а единствената мечта на сина ми е да стане професионален футболист. Той се усмихва.
— Расото ви е още мокро. Да ви го изсуша ли?
Отказвам му и той се оттегля.
Настава полунощ. Свещите край ковчега се разгарят. Изведнъж въздухът зад мен се е променил. Нещо голямо го изпълва. Разпознавам начина, по който това присъствие пори пространството, разпознавам широките крачки, тихите приближаващи стъпки.
Той коленичи до мен. Силуетът му е златист на светлината на свещите. Премята ръка върху ковчега, сякаш за да прегърне Уго. След това скланя глава върху дървото и простенва.
Наблюдавам го как бърка под яката си. Изважда верижката на шията си. До латинския кръст на нея виси пръстен. Пръстенът на епископ. Сваля го от верижката и го оставя върху ковчега. След това се обръща и полага длани върху раменете ми. Прегръщаме се.
— Какво ти направиха? — прошепвам.
Той не ме чува. Единственият му отговор е:
— Ужасно съжалявам.
— Отнеха ли ти го?
Свещеническия сан. Единствения живот, който някога е познавал.
— Някой произнесе ли прощално слово за Уго?
— Никой. Никой не знае, че той е тук.
Симон стисва ръце в юмруци и ги притиска към челюстта си. Надига се и поглежда към дървения ковчег. Погледът му сякаш го пронизва.
— Уго — промълвява той.
Гласът му е съвсем тих — като за молитва, не като за прощални думи. Отстъпвам назад, оставям ги насаме. В пълната тишина чувам учестеното му дишане, дори сухото хриптене, преди да изрече думите.
— Бог не те е изоставил — уверява го. — Бог не ти позволи да сгрешиш.
Привежда се почти одве, както го помня, че направи много отдавна, за да прегърне баща ни на пода след инфаркта. Иска да прегърне приятеля си, да му вдъхне утеха дори в смъртта. Думите му са строги, но ръцете му се протягат в мрака колебливо, сякаш дървеният сандък им се струва крайно жесток и непреклонен. И докато наблюдавам как брат ми се накланя, за да прошепне нещо на приятеля си, си мисля колко силно го обичам. Колко невъзможно ми е да си го представя като някакъв друг освен като свещеник.
— Уго — казва той с такова ожесточение, че скърца със зъби. — Бог ме постави там, за да ти помогна. А аз те предадох.
— Не — намесвам се. — Симон, това не е вярно.
— Прости ми — шепне той. — О, Господи, прости ми.
Прекръства се с трепереща ръка и заравя лице в дланите си.
Прегръщам го. Придърпвам го към себе си, притискам го. Едрото му тяло се разтърсва. Пламъчетата на свещите се смаляват, после отново се извисяват. Свеждам очи към тези грамадни длани, свити на юмруци, и мълчаливо се присъединявам към молитвата му. Моля прошка за всички нас.
Чакаме два дни да оповестят наказанието. После четири дни. Минава седмица. Никакво обаждане. Никакво писмо по пощата. Не успявам да приготвя Петрос навреме за училище. Загарям храната. Разсеян съм. Решението може да отнеме седмици. През октомври решавам, че сигурно ще бъдат месеци.
Често се отбивам на гроба на Уго, страня от опечалените край другите надгробни плочи, не искам да скандализирам хората с присъствието си на гроба на Уго, защото не знам какво са дочули.
Когато Уго ме изостави, го държах на разстояние. Изобщо не го допуснах обратно в живота си. И макар това да е дребно прегрешение в света на миряните, за свещеник е нещо съществено. Църквата е вечна, тя преодолява всякакви прегради, затова, каквото и да се случи с Торинската плащаница, знам в сърцето си, че някой ден католици и православни ще се обединят. Само че животът на човека е скъпоценен и кратък. Гуидо Канали веднъж ми разказа за един старец в Кастел Гандолфо, чието единствено задължение било да събира яйцата от полозите, без да ги счупи. „Работа, която сигурно си мислиш, че всеки може да върши, само че ръцете ти трябва да са по-специални.“ Често размишлявам над тези думи, докато стоя на гробището. Струва ми се, че важат със същата сила и за свещениците.