В почивките си от работа посещавам изложбата. Така задоволявам жажда, постепенно превърнала се в пристрастеност — нуждата да гледам как хората общуват с Уго. Той е останал тук, някаква част от него е невредима. Тези зали са реликварии, съхраняващи най-доброто от един добър човек. Ала въпреки това гледката на хилядите нищо неподозиращи хора, които разглеждат стените, четат табелките и изписаните с шаблони думи и следват хронологията на християнското изкуство, очертана от Уго, предизвиква някаква неловкост у мен. Реликвата, привлякла ги тук, не е споменът за мъртъв приятел, а плащаницата на Христос, все още изложена на показ в Сикстинската капела, затова в техните очи тази изложба е друг реликварий. Толкова величествени изображения, толкова древни ръкописи, толкова искрена изповед, че сме откраднали плащаницата от православните — че ги убеждава в автентичността на реликвата. Цели тълпи реагират еднакво — кимат с разбиране и съгласие, после цъкат с език и дори притискат ръка към сърцето си, сякаш да кажат: знаех си. Изложбата даде на света възможност да възобнови вярата си. Същото постигна и новината, че Светият отец е върнал плащаницата на Православната църква, която по-голямата част вярващите, изглежда, възприемат не като крайъгълен камък в отношенията между църквите, а като доказателство, че изложбата казва евангелската истина относно плащаницата. Ако Йоан Павел можеше да види хората в тези зали, щеше да разбере това, което знам аз. Близостта на Уго ще ми липсва. Но този театър не може да продължава.
На дванайсети октомври ме викат в кабинета на ректора на подготвителното училище към семинарията отец Витари за единствената среща без предварителна уговорка с моя началник. Витари е добър човек. Той рядко се оплаква, че понякога водя сина си на работа или че отсъствам, когато Петрос боледува. Въпреки това долавям някакво странно гостоприемство в начина, по който ме кани да седна и веднага пита дали искам нещо за пиене. Забелязвам, че служебното ми досие е върху бюрото му. Дребните, но настойчиви страхове, които кръжаха край мен като мухи, несигурността за бъдещето, притихват в очакване. Значи така ще се случи Минято каза, че присъдата ще пристигне във вид на съдебен документ, но сега разбирам, че ще е по-лесно да заметат проблема тихомълком. В страна на свещеници надали ще бъде трудно да намерят заместник на един учител по евангелия.
Но Витари взема папката и ме пита давам ли си сметка, че работя в училището вече пет години.
— Пет години — повтаря и се усмихва. — Това означава, че ви се полага повишение.
Тръгвам си с ръкостискане и поздравителна картичка, подписана от всичките ми момчета. Тръгвам си разтреперан и почти болен. През нощта започват сънищата. Отново съм момче и гледам как касетките с червени портокали падат върху Гуидо на гарата. Гледам как онзи човек скача от балкона на „Свети Петър“ и полита във въздуха. Усещам как гърдите ми се стягат, сякаш нечий пръст наглася стрела върху опънатата струна на сърцето ми. Не след дълго дори денем имам усещането, че нещо в мен подрънква — басов тон на безпокойство като далечното трептене от приближаващ се влак. Страхувам се. Каквото и да се задава, аз се страхувам.
Една сутрин директорът на музеите оповестява, че изложбата ще се закрие по-рано от очакваното. Някой, вероятно Лучио, подшушва на пресата, че за това е виновна църковната политика. Журналист от „Л’еспресо“ развива тезата в статия и твърди, че Йоан Павел е затворил кранчето поради опасението си, че православните ще се почувстват оскърбени. В крайна сметка, не можем да печелим пари от реликва, която сме обещали на тях. Затова в последния ден отивам да си взема сбогом. Посетителите са смайващо много. Изложбата ще постави рекорд по приходи. Почти не виждам стените заради морето от хора. Уго постепенно чезне.
Същата нощ плащаницата напуска Сикстинската капела. Говорителят на Йоан Павел заявява, че по съображения за сигурност местонахождението на плащаницата не може да бъде оповестено. Изглежда, се готвят да я изпратят на изток. Но когато питам Лео дали са виждали голяма пратка да е минавала през портата, той отговаря, че не са. Повтарям въпроса си всеки ден, докато накрая самият той е не по-малко удивен от мен, че отговорът си остава все същият. След известно време на пресконференция един репортер моли за актуализиране на информацията и папският говорител обяснява, че логистиката е сложна и преговорите са частни. С други думи, известно време не очаквайте новини за плащаницата или за Православната църква.