Не след дълго другите гръцки свещеници в моята църква в града започват да ме подпитват дали слуховете са верни. Дали здравето на Йоан Павел не се е превърнало в пречка. Дали кончината му не приближава твърде бързо и той няма да успее да направлява следващите стъпки в отношенията с православните. Отговарям им, че не знам. Обаче знам. Слуховете са верни в смисъл, който приятелите ми не биха разбрали: за Йоан Павел, както и за Уго преди, това наистина бе станало въпрос на съвест. По-скоро би умрял, отколкото да основе обединението на църквите на една лъжа. Затова, с времето на своя страна, той възнамерявала направи точно това.
Евангелието от Матей разказва притча за враг, който идва нощем и сади плевели в житната нива на един човек. Слугата на човека го пита дали да изскубят плевелите, но той го съветвала почакат, да не би с плевелите да изскубят и житото. Оставете и едното, и другото да растат до жътва, казва човекът, после ще съберете плевелите и ще ги изгорите, а житото ще приберете в житницата.
Не исках да изскубвам тези плевели. Нито докато Уго бе жив, нито докато Йоан Павел е жив. Ала в мълчанието, което сега обгръща плащаницата, чувам как онзи човек казва на слугите си да почакат, да не правят нищо. И аз чакам деня на жътвата.
Мона ме учудва с молбата си отново да дойде с мен и с Петрос на литургия в гръцката църква. После, два дни по-късно, отново иска да отидем. Третия път намира начин да ме попита кога за последно съм се изповядвал. Мисли, че би ми се отразило добре.
Съпругата ми не разбира — опитах се. Но никога през живота си не съм се чувствал толкова неподвластен на прошката. Една медицинска сестра неизменно вярва, че има лек, но за разлика от пациентите на Мона в болницата аз сам си навлякох това на главата и за него няма лек.
Постепенно обаче установявам, че жената, която ми се притичва на помощ, не е жената, за която се ожених. Тя е по-скоро съпругата и майката, изоставила мъжа и сина си, живяла четири години в мъчителна самота и застанала пред мен сега като същински виртуоз в изкуството на самообвинението, което аз едва започвам да усвоявам. Помага ми, защото ме обича, защото познава този мрак и умее да се ориентира в него. Всъщност няма лечение. Но това е пътуване, което вече не се налага да правя сам.
В средата на ноември служителите на базиликата започват да строят скеле насред площад „Свети Петър“. Всяка година подреждат рождествена сцена, по-голяма от предишната, обгърната от петметрови завеси, които се свалят едва на Бъдни вечер. Петрос обикаля край тях като детектив, подслушва работниците, озърта се за дупки в насмолената хартия, през които да надникне. Докато гърците постят четирийсет дни преди Коледа, римокатолиците вече са напълнили магазините с празнични сладкиши, сирена и пушени меса, които ние, източните католици, не можем да ядем. Тази година това ми носи облекчение. Докато Мона и Петрос пазаруват на Пиаца Навона, аз се отправям сам на посещение при Симон.
Отседнал е в малката църква „Домине кво вадис“ съвсем близо до Рим. Пасторът го приюти като улично коте. Секретариатът принуди Симон да излезе във временен отпуск, а вината го прогони извън стените на Ватикана, затова сега работи в кухня за бедни и в един католически приют. Понякога му помагам, а в малките часове след това, когато заведенията са затворени и Рим е почти заспал, се връщаме в тази малка църква и сядаме един до друг на пейките.
Отначало се придържахме към познатите теми. Ала нощ след нощ потокът на думите се отприщваше все повече. Тук Симон като че ли наново се формира като свещеник, смъква пластовете лустро от Секретариата и полира фино старите амбиции на баща ни, за да види какво ще остане. Аз предимно слушам. Усещам, че ме подготвя да чуя някакъв житейски извод, до който е стигнал. На това място преди много време свети Петър избягал от преследването на император Нерон и получил видение — явява му се Христос. Domine, quo vadis?, попитал Петър. Господи, къде отиваш? А видението отвърнало: Romam vado iterum crucifigi. Отивам в Рим да бъда наново разпнат. И в този миг Петър проумял какво е намерението на Исус за него. Приел мъченичеството и позволил на император Нерон да го разпне на хълма на Ватикана. В Рим има църква за всеки етап от човешкия живот, а тази е църквата на повратната точка. Не спирам да си повтарям, че някоя вечер ще споделя с брат си своите новини.
От църквата на Симон до портата на Ватикана са шест километра. Дълго разстояние, за да го изминеш пеша, но един поклонник не бива да ползва превозно средство. Пътят ми минава покрай Пантеона, фонтана „Ди Треви“, Испанските стълби — и то в най-тъмните часове. По площадите все още има туристи и млади двойки, но за мен те са невидими като гълъбите и нощното улично движение. Виждам Академията, където учеше Симон, площада, където с Мона се видяхме на първата ни среща, болницата в далечината, където се роди Петрос. И на всеки крайъгълен камък казвам кратка молитва. Във всеки квартал по пътя очите ми се спират на въжетата с пране, опънати над тесните улички, на футболните топки, оставени на стълбите, на празничните лампички с формата на старицата Бефана, Дядо Коледа и елените му.