Шест километра в декемврийската нощ са като река от молитви и покаяние и когато пристигам у дома, собствените ми мрачни опасения са почти притъпени. Проверявам телефонния секретар за новини относно присъдата. Но присъдата си е все една и съща. Когато си лягам, Мона прошепва: „Замръзнал си, не ме докосвай с тези стъпала“. Усмихва се, плъзга се до мен и се настанява в празнината, която само тя може да запълни. Пресягам се да я прегърна. „Той по-добре ли е?“, прошепва тя. Защото е намерила ново място в сърцето си за моя брат, който преди я изпълваше с тревожни опасения. Целувам тила ѝ и лъжа. Уверявам я, че при всяко следващо мое посещение заварвам Симон все по-добре. „Той трябва да повярва, че му е простено“, казва Мона. И има право. Но само по-висша сила може да го накара да повярва в тези думи.
Последното нещо, което Мона винаги пита, преди да заспи, е: „Съобщи ли новината на Симон?“. Докосвам голия ѝ гръб. Мекият незащитен овал на рамото ѝ. От години живея с единия крак в миналото. А сега почти не ме хваща сън от мисли за бъдещето. Дали съм му съобщил новината? Не, не съм. Защото вярвам, че ще имам повече време. „Още не, но скоро“, отговарям ѝ.
На дванайсети декември, точно преди зазоряване, получавам есемес от Лео.
Бебето се роди в 4:17 ч. сутринта. Здраво, 3,8 кг. Алесандро Матео Келер. С признателни сърца хвалим Бог.
Вторачвам се в екрана. Алесандро. Кръстили са го на мен. Пристига втори есемес.
Искаме да му станеш кръстник. Елате при нас. Ние сме долу.
Долу. София е родила в Здравната служба. Имат ватиканско бебе.
Когато пристигам заедно с Мона и Петрос, Симон вече е там. Държи новороденото, прегърнал го е в огромните си ръце, както някога държеше Петрос. В очите му се чете нежната бдителност, която помня толкова добре, закрила, примесена с благоговение. Изглежда точно като по-големия ми брат, който навремето ме отгледа, като момче в тялото на мъж. Мона се приближава и нежно плъзга пръст по синята шапчица на бебешката главичка. Наблюдавам как Симон внимателно подава Алесандро в обятията ѝ. Но преди това тя протяга ръка и полага длан върху гърдите на Симон, на мястото над сърцето му, където би трябвало да е епископският му кръст. Той свежда очи — широко отворени, търсещи очи. И я чувам как прошепва: „Каквото и да си сторил, Уго ти прощава“.
Думите го съкрушават. Щом Мона поема бебето от ръцете му, Симон тихо поднася поздравленията си на Лео и София и се измъква през вратата.
Намирам го в коридора пред апартамента ни, приседнал сковано между пакетираните кашони. Трябва да му кажа. Отдавна трябваше, но знаех, че не е готов.
Симон се изправя.
— Не могат да ти го причинят — казва. — Не могат да те принудят да се изнесеш.
Обяснявам му, че никой не ни принуждава. Просто искаме отново да бъдем семейство. А в този апартамент има твърде много призраци.
Той вперва поглед във вратата, за чиято брава вече няма ключ, и ме слуша как описвам новия апартамент, който сме си намерили. Докато се връщах от посещение при него в „Домине кво вадис“, се влюбих в едно кварталче. Двама съученици на Петрос живеят в същата сграда. Тя е собственост на Църквата, което означава, че наемът е приличен. Сега с Мона можем да си го позволим, защото разполагаме с две заплати.
Симон примигва. Смотолевя нещо за някаква спестовна сметка, която открил на името на Петрос. Не е много, обяснява, но с Мона сме можели да използваме парите за депозита си.
Той изглежда толкова измъчен. Искам да му се извиня, да го уверя, че съм възнамерявал да му кажа, но той ме прекъсва:
— Алекс, помолих за ново назначение.
Погледите ни се търсят. Сякаш сме толкова далече.
Ново назначение — отново на служба в Секретариата.
Domine, quo vadis? В Рим да ме разпнат отново.
Питам го къде е помолил да го изпратят, а той отговаря, че не е поискал конкретно място. Но някъде далече от православния свят. И с внезапна страст обяснява, че в Близкия изток има убити християни, че в Китай преследват католиците. Винаги има кауза, а каузата е всичко. Поглеждам отворения кашон до него, на който Петрос се е опитал да напише думата „кухня“. Нашият скромен порцелан, увит в месарска хартия. Подавам на Симон ръка да стане. И го каня на коледна вечеря у нас.