— Благодаря ти, задето винаги ме караш да се чувствам част от семейството ти — казва той, но очите му са празни.
Допива питието си и става, за да измие чашата си. После посяга към кутията с цигарите си, но го прекъсва почукване на входната врата. Поглеждам го. Очите му вече не са безжизнени. Пристъпвам напред.
— Отец Андреу? — пита мъжът на прага.
Цивилен мъж с черен костюм. Познавам го. Пратеникът на Йоан Павел.
Подава ми два плика. На единия е изписано моето име. На другия пише името на Симон.
Подавам на брат си неговия плик и той затваря очи. Мона се изправя и се приближава до нас.
Мечтал съм за това и съм се ужасявал от него, но в този миг страховете ми са безмълвни. Изпълва ме непознат покой.
Ала брат ми никога не е изглеждал толкова уплашен. Мона протяга ръка и казва:
— Симон…
Петрос се е вторачил в пратеника. След това се изправя, тръгва към Симон, опира глава в хълбока на чичо си и обвива с ръце кръста му.
Отварям първо своя плик. Думите вътре не са онова, което съм си представял. Обръщам се към пратеника. Той чака.
— Симон, отвори го — прошепва Мона.
Ръката на брат ми трепери, докато отваря плика. Наблюдавам го как чете редовете. Вдига очи към пратеника и пита с изтънял глас:
— Веднага ли?
Пратеникът кимва.
— Да, отци, последвайте ме. Колата ни чака.
Симон поклаща глава и отстъпва назад.
Мона поглежда над рамото на Симон към листа в ръката му. Нещо проблясва в очите ѝ.
— Върви, Симон — подканя го тя.
Взирам се в нея.
— Имай ми доверие — прошепва тя с многозначително изражение. — Върви.
Същият черен седан като онзи път. Сеньор Гугел отваря задната врата със същото безлично изражение. Пратеникът сяда на предната седалка. Чувам дишането на Симон до себе си.
Гугел и пратеникът не продумват. От прозорците на последния етаж на Палацо Белведере Петрос наднича надолу към нас. Следя го с очи, докато не изгубвам прозореца от поглед.
Улиците са пусти. Канцелариите са тъмни. Тази вечер, когато с Мона и Петрос се връщахме от ледената пързалка, огромни ята скорци се разлитаха по небето, сякаш хвърляха мрежа над Рим. Мятаха я, издърпваха я и отново я мятаха. Сега обаче са останали само звездите. Пръстите на Симон докосват гърлото му, подръпват католическата му якичка. Колата стига до входа на двореца. И го подминава.
— Къде отиваме? — пита Симон.
Тихо се понасяме по пътя зад базиликата. Пред очите ни се показва дворецът на Трибунала. И той потъва в мрака.
Мокрите камъни във вътрешния двор са като стъкло — като река Тибър в бурна нощ. Симон се е привел напред, поставил ръце на предните седалки. Телефонът ми избръмчава. Есемес от Мона: Стигнахте ли на СП? Отговарям: Почти. Защо?
Колата забавя ход. Гугел изключва двигателя и излиза, отваряйки един чадър.
— Отци, последвайте ме — казва пратеникът.
От площад „Свети Петър“ ни дели една порта. Навън под дъжда са скупчени стотици вярващи, които биха стояли тук на Коледа, ако ще и небето да се продъни, ако ще и светът да свършва.
Пратеникът ни повежда през един страничен вход. В сакристията неколцина възрастни свещеници напрегнато се обличат. Моите момчета от семинарията също са тук, издокарани в червени раса и бели стихари, помагат на старците да се облекат. Двама от тях се спускат към нас, бутайки закачалка за дрехи на колелца.
— За вас — обяснява едното момче на Симон.
Подава му расо, каквото облича свещеник, който посещава месата, отслужвана от друг свещеник. Симон се вторачва в расото.
— Не.
Сърцето му тупти като лудо. Дрехата е лилава. Официалните епископски одежди. Телефонът ми отново избръмчава. Отговорът на Мона: Специална проповед тази вечер.
Давам знак на момчетата си да не слушат Симон. Да си свършат работата. Способни са да облекат свещеник по-бързо от всички други църковни помощници на света. Въпреки протестите си Симон сигурно усеща какво предстои да се случи. Ако остане с черното си расо, ще го вземат погрешно за епископ в траур. А на този ден, деня на раждането на нашия Бог, не бива да има траур.
Симон свежда глава. Поема си дълбоко въздух. Протяга ръце. Момчетата свалят черното му расо и му обличат лилавото, бялата по-къса одежда и лилавата наметка. После окачват на шията му кръст.
— Насам — посочва му пратеникът и вече ускорява крачка.
Проходът прилича на мраморната врата на гробница. Хвърлям поглед през рамо. Едно от моите момчета е вдигнало ръка, сякаш се сбогува с нас.