В прохода въздухът се променя. Става по-топъл. Вибрира от шумове. Кожата ми настръхва. Минаваме през друга врата — и неочаквано пристигаме.
Стените се извисяват до безкрай към тавана на базиликата. Вибрацията става още по-силна, космически напев.
— Насам — посочва пратеникът.
Заковавам се на място пред тази гледка. През целия си живот съм ходил в гръцката църква, която побира двеста човека. Тази вечер от високия олтар над мощите на свети Петър до каменния диск, близо до входа, където бил коронясан Карл Велики, базиликата е побрала десет хиляди християни. Нефът е толкова препълнен, че хората са се отказали да си търсят място за сядане и са започнали да се трупат по страничните алеи.
Пратеникът ни повежда напред. Олтарът е ограден от обръчи вярващи с все по-висок статут. Първо са миряните, после са монахините и семинаристите. Стигаме до монасите и свещениците и аз спирам, защото мястото ми е тук. Забелязвам и други източнокатолически свещеници, а някои от тях ме разпознават и ми правят място.
Симон не се отделя от мен. Пратеникът му прави знак да продължи, но брат ми също спира.
— Алекс, не мога — прошепва той.
— Изборът вече не е твой — казвам му и го побутвам напред.
Папският пратеник го повежда през редовете посланици и кралски особи с лъснали от ордени гърди. Стигат до свещениците от Секретариата и аз виждам как Симон се поколебава, преди да пристъпи. Но пратеникът леко го докосва по гърба. Не тук. Продължете.
Стигат до редовете на епископите. Два пъти по-възрастни от Симон. Пратеникът се отдръпва, сякаш хора като него не могат да пристъпят нататък, но Симон просто стои и гледа към олтара. Съзрели един от своите, епископите започват да се сместват. Двама от тях протягат ръка и потупват Симон по гърба. Брат ми пристъпва напред. Отвъд тях, в най-вътрешния кръг един кардинал, облечен в бяло и златно — цветовете на тази вечер, цветовете на надеждата и на ликуването — се обръща назад за миг. Виждам вълнението в погледа на вуйчо Лучио.
Канторът запява. Месата започва. Симон е свел глава, не поглежда към Йоан Павел. Сякаш е потънал в някаква своя лична битка. Тялото му потръпва. Виждам го как скрива лицето си с ръце. И тогава се извисяват безброй гласове. Хорът на Сикстинската капела.
Господи Исусе Христе, единствен син на Отца, Господи, Агнец Божи, премахни греховете на света, смили се над нас.
Процесия от деца поднася цветя пред статуята на младенеца Исус. Усмихват се и хихикат. Симон вдига глава при този звук. Наближава проповедта и аз се моля Мона да е права.
Донасят на Йоан Павел Евангелието, той го целува и прави кръстния знак. Десет хиляди души притихват напълно. Щракането на фотоапаратите секва. Никой дори не се прокашля. Мнозина от нас познават само този папа. Сигурни сме до мозъка на костите си, че за последен път го виждаме на този висок олтар.
— Тази вечер ни се роди дете. Младенецът Исус, който ни дава ново начало. — Гласът на Йоан Павел звучи приглушено и завалено.
Наблюдавам Симон. Не откъсва очи от Светия отец.
— Евангелистът Йоан пише: … на всички ония, които го приеха, даде възможност да станат чеда Божии. Ала какво е имал предвид? Как ние да станем деца като Младенеца Исус, ние, натежалите от грехове?
Симон потръпва. Раменете му отново провисват и той се привежда, сякаш за да се хване за парапета отпред.
— Възможно е само защото Младенецът, който идва в мрак, ни носи послание, пълно с надежда: колкото и да сме съгрешили, нашият Спасител ще дойде да понесе греховете ни. Ще дойде да ни прости.
За миг погледът ми се плъзва към колоната, където съхраняват реликвите на базиликата. Замислям се за плащаницата. Питам се дали е скрита в реликвария между тези каменни стени. Дали, поне засега, Уго е бил прав. „Свети Петър“ е новият дом на плащаницата.
— Не можем да служим на Господ, без първо да приемем Неговата прошка. Тази вечер Младенецът ни дава възможност за ново начало. Нека се възползваме от него.
Отстраняват микрофона от устата на Йоан Павел. Отново настава абсолютна тишина. Следва Символът на вярата, после молитвите на вярващите. Когато Светият отец вдига нафората за освещаване, звънва камбана и десет хиляди гласа запяват: Агнец Божи, поеми греховете на този свят, помилуй нас.
От всички страни свещениците започват да дават причастие. Седалките се изпразват, образуват се опашки от желаещи да се причестят. Adeste fideles, пее хорът на Сикстинската капела. О, елате, всички вярващи. Симон наблюдава другите епископи край себе си. Ала когато редиците оредяват, той сякаш не може да отлепи ръка от перилата. Не може да направи крачка напред. Един архиепископ пред него се обръща и клати глава, сякаш за да покаже, че Симон не бива да се причестява тук. Но̀вак.