В Академията, докато другите изучаваха испански, английски или португалски, Симон изучаваше славянските езици. Отказа да отиде във Вашингтон, за да замине за София, столицата на православна България. Остана там, докато не се отвори нова възможност в Анкара — в същата нунциатура, където работеше сега Майкъл Блек.
Знаех, че Симон е поел щафетата от татко, но се съмнявах, че и той самият знае какво да прави с нея. И после, седмица преди да се видя с Уго за пръв път, се обади вуйчо Лучио.
— Алекс, знаеше ли, че брат ти отсъства от работа?
Не знаех.
Лучио изцъка с език.
— Порицали го, че отсъства без причина. И понеже отказва да говори с мен за това, ще съм ти благодарен, ако откриеш каква е причината.
Извинението на Симон беше свързано със служебната политика: Майкъл Блек го издал от чиста злоба. Седмица по-късно обаче брат ми неочаквано се появи в Рим.
— Тук съм с един приятел — каза.
— Какъв приятел?
— Казва се Уго. Срещнахме се в Турция. Ела днес на вечеря в дома му. Той много иска да се запознае с теб.
Никога през живота си не съм бил в апартамент като този на Уголино Ногара. Повечето семейства, които работят за папата, наемат в Рим жилища, собственост на Църквата. С помощта на Лучио моите родители имаха късмет да се сдобият с жилище на територията на Ватикана, в гетото на служителите. Но сега виждах с очите си как живее другата половина от служителите. Апартаментът на Ногара се намираше в папския дворец, точно в ъгъла откъм Ватиканските музеи и Ватиканската библиотека. Когато Симон ми отвори, Петрос се хвърли в обятията на чичо си, а моят поглед се плъзна из обширното пространство зад тях. По стените нямаше фрески, по тавана нямаше златисти орнаменти, но разстоянието между предната и задната част на апартамента беше толкова голямо, че бяха поставени паравани, за да го разделят на по-малки помещения, както са правели навремето кардиналите по време на конклавите. Западната стена гледаше към вътрешния двор, където учените от Ватиканската библиотека си пиеха питиетата в уединено кафене. На юг, между короните на дърветата, покривите на сградите образуваха пътека право до купола на „Свети Петър“. От вътрешността на апартамента се разнесе силен глас:
— А! Вие трябва да сте отец Алекс и Петрос! Заповядайте, влизайте!
Насреща ни енергично крачеше мъж с разперени ръце. Щом го зърна, Петрос се шмугна на сигурно място зад краката ми.
Уголино Ногара имаше размерите на дребен мечок, а кожата му беше толкова изгоряла от слънцето, че сякаш фосфоресцираше. Очилата му не се разпадаха благодарение на дебело намотано тиксо. В ръката му се плискаше чаша с вино, а след като ме целуна по двете бузи, първите му думи бяха:
— Ще ти донеса питие.
Симон хвана Петрос за ръка и го отведе някъде да му връчи подаръка от Турция. Останах насаме с домакина ни.
— Работите в нунциатурата на брат ми, така ли, доктор Ногара? — попитах, докато той ми наливаше.
— О, не — отговори през смях той и посочи сградата от отсрещната страна на двора. — Работя в музеите. Тъкмо се връщам от Турция, където бях на проучване по повод на изложбата ми.
— Коя изложба?
— Която се открива през август.
Намигна ми, сякаш да покаже, че Симон няма как да не ме е осведомил. Но по онова време още никой не знаеше. Не бяха плъзнали слухове за официалното откриване, за приема в Сикстинската капела.
— А откъде се познавате? — попитах.
Ногара разхлаби вратовръзката си.
— Някакви турци намерили един нещастник в пустинята. Бил в безсъзнание, слънчев удар… — Свали очилата си, за да ми покаже тиксото. — Паднал по очи.
— Открили ватиканския паспорт на Уго — провикна се Симон, запътил се обратно към нас — и ми се обадиха в нунциатурата. Наложи се да шофирам шестстотин и петдесет километра, за да го открия. Намираше се в град Урфа.
Петрос усети, че разговорът е за възрастни, седна в един ъгъл и разсеяно заразглежда книжката за хунския вожд Атила, която Симон му беше донесъл от Анкара.
Лицето на Ногара се оживи.
— Отец Алекс, представи си само. Намирах се насред пустиня, а брат ти, Бог да го благослови, застана до болничното ми легло, издокаран с расо и помъкнал кошница с храна и бутилка бароло!
Забелязах, че Симон не се усмихна.