— Не знаех, че алкохолът е възможно най-лошото нещо при слънчев удар. Но някой друг знаеше.
— Не смогнах да го осведомя — ухили се Ногара, — защото след няколко чаши от въпросното бароло изгубих съзнание.
Брат ми сериозно потърка ръба на чашата си. Една мисъл ме зачовърка. Обяснение на онова, което ставаше пред очите ми. Ногара беше куратор, следователно имаше специален стимул да се сприятели със Симон. Началник му беше директорът на музеите, който пък беше подчинен на вуйчо Лучио. Познанството с Лучио би могло да обясни как Ногара се бе озовал в толкова хубав апартамент.
— Е, какво правеше в пустинята, след като имаш толкова хубаво жилище тук? — питам. — С Петрос можем само да си мечтаем за такъв апартамент.
Колкото по-внимателно разглеждах апартамента обаче, толкова по-странен ми се струваше той. В кухнята имаше само портативен хладилник, двоен котлон и бидон с минерална вода. През стаята беше опънат простор, но не виждах мивка, нито пералня. Всичко изглеждаше някак импровизирано, сякаш Ногара току-що се беше нанесъл. Сякаш приятелството със Симон му носеше дивиденти по-бързо от очакваното.
— Ще ти разкрия една тайна — каза той. — Дадоха ми пространството тук горе заради изложбата ми. И точно тя е причината да помоля брат ти да те покани тази вечер.
Разнася се звънене и той се обръща да нагледа храната, която се готви на котлоните. Стрелнах Симон с очи, но той избягваше погледа ми.
— И така — поде Ногара и на лицето му се появи дяволито изражение, — нека подготвя сцената. — Той вдигна дървената си лъжица като диригентска палка. — Искам да си представиш най-популярната музейна експозиция на света. Миналата година това беше изложба на Леонардо в Ню Йорк. Средно на ден я посещаваха седем хиляди души. Седем хиляди — цяло градче, което преминава през галериите на всеки двайсет и четири часа. — Ногара направи театрална пауза. — А сега, отче, си представи нещо още по-голямо. Много по-голямо. Защото моята изложба ще бъде два пъти по-голяма.
— Как така?
— Като разкрие нещо за най-прочутото изображение на света. Толкова прочуто, че надминава Леонардо и Микеланджело заедно. Дори цели музеи. Говоря за изображението върху Торинската плащаница.
Добре че Петрос не можеше да види реакцията ми.
— Знам какво си мислиш — каза Ногара. — Направен е радиовъглероден анализ на плащаницата и той показва, че тя е фалшива.
Известно ми беше много по-добре, отколкото той можеше да си представи.
— Но въпреки това — продължи Ногара, — когато излагаме плащаницата, тя привлича милиони поклонници. На една изложба неотдавна за осем седмици се изредиха два милиона души. За осем седмици. И всички бяха отишли да видят реликвата, чиято автентичност уж била опровергана. Постави нещата в правилната перспектива: плащаницата привлича пет пъти повече посетители от най-популярните музейни експонати в света. Затова си представи колко души ще дойдат, след като докажа, че радиовъглеродното датиране на Торинската плащаница е погрешно.
Смаях се.
— Докторе, занасяш ме.
— Ни най-малко. Моят експонат ще докаже, че плащаницата действително е погребалното парче плат, в което е бил увит Исус Христос.
Обърнах се към Симон в очакване да каже нещо. Но тъй като той си мълчеше, аз не можех да остана безучастен. Радиовъглеродното датиране обезсърчи нашата Църква и съсипа баща ми, който възлагаше всичките си надежди на научното доказване на автентичността на плащаницата като обединително звено за католицизма и православието. По време на цялата си кариера татко се опитваше да си спечели приятели от отсрещната страна на масата за преговори и преди оповестяването на присъдата на радиовъглеродния анализ двамата с помощника му Майкъл Блек бяха убеждавали, подтиквали и умолявали православните свещеници от цяла Италия да се присъединят към тях на пресконференцията в Торино. Рискувайки да разгневят епископа си, някои свещеници бяха дошли. Събитието щеше да бъде паметно, ако не се беше превърнало в катастрофа. Според радиовъглеродния анализ лененото платно беше от средните векове.
— Докторе — казах, — сърцата на хората бяха съкрушени преди шестнайсет години. Моля те, не ги карай отново да преживеят същото.
Той обаче остана непоколебим. Мълчаливо ни поднесе чиниите с храната, после изплакна ръце с вода от бидона и каза:
— Моля, хранете се. Ще се върна след малко. Важно е да го видите с очите си.
Скри се зад един параван, за да донесе нещо, а аз прошепнах на Симон:
— Затова ли ме доведе тук? За да слушам тези неща?
— Да.
— Симон, той е пиян.