— Обаче следите, върху които искам да се съсредоточим, са тези. Следите от изгоряло.
— Кой я е изгорил? — попита Петрос.
— Избухнал пожар — обясни Уго. — През хиляда петстотин трийсет и втора година съхранявали плащаницата в сребърен реликварий. Огънят стопил част от него. Капка разтопено сребро капнала върху плащаницата и прогорила всички пластове на нагънатия плат. Наложило се монахините от Ордена на света Клара да го поправят. И така стигаме до онова, което искам да кажа.
Ногара взе едно списание от полицата и ми го подаде. На корицата пишеше Thermochimica Acta.
— Този януари — продължи той — американски химик от националната лаборатория в Лос Аламос ще публикува статия в това научно списание. Приятел на Папската академия на науките ми изпрати коректурите. Увери се сам.
Разлистих страниците. Все едно бяха на китайски. „Енталпии на разтворите на глицин“. „Топлинно изследване на полиестерите, съдържащи силиций или германий в главната верига“.
— Отиди направо на края — подкани ме Ногара. — Последната статия преди индекса.
И ето го: „Изследване на радиовъглеродния анализ на проба от Торинската плащаница“.
Имаше и снимка на нещо, което приличаше на червейчета върху предметни стъкълца, и непроницаеми за мен схеми. В началото на текста обаче, в резюмето, имаше две изречения, чиято същина схванах:
Резулатите от пиролизната масспектрометрия на пробата в съчетание с микроскопските и микрохимическите наблюдения доказват, че подложената на радиовъглероден анализ проба не е от оригиналната Торинска плащаница. Следователно радиовъглеродната датировка не е надеждна за определянето на истинската възраст на плащаницата.
— Пробата не е от плащаницата? — попитах. — Но как е възможно?
Ногара въздъхна.
— Не сме си давали сметка колко много работа са свършили сестрите от Ордена на света Клара. Знаехме, че са зашили кръпки върху дупките. Не знаехме — защото нямаше как да видим, — че освен това са втъкали нишки в плащаницата, за да я подсилят. Това се различава само под микроскоп. Затова небрежно сме изследвали платно, в което автентичният лен е бил смесен с нишки от по-късен период. Този американски химик първи установява грешката. Един от колегите му ми каза, че части от пробата дори не са ленени. Монахините са поправили платното с памучна тъкан.
В стаята плисна хладна енергия. Очите на Ногара блестяха.
— Алекс — прошепна Симон, — това е. Най-сетне.
Разлистих химическото списание.
— Изложбата ще е за тези научни факти, така ли? — попитах.
Уго си позволи да се усмихне.
— Изследванията са още в началото. Ако плащаницата действително е от трийсет и трета година след раждането на Христа, какво се е случило с нея през следващите хиляда години? Месеци наред ровя все по-дълбоко в историята на плащаницата и се мъча да разбуля най-голямата загадка: къде е била скрита тя цели тринайсет века, преди най-неочаквано да се появи във Франция. И имам добри новини. — Уго се поколеба. — Ако позволите да прекъсна вечерята ви, бих искал да ви заведа на едно място.
Той извади дебела връзка с ключове за резетата и катинарите на входната врата. След това пъхна в джоба си найлоново пликче от хладилника.
— Къде? — попита Петрос.
Уго намигна и каза:
— Мисля, че ще ти хареса.
Стъмваше се, докато прекосявахме след него залите на двореца към задния вход на „Свети Петър“. Разпоредителите вече започваха да насочват туристите към изходите. Познаха обаче Уго и ни оставиха на мира.
Колкото и пъти да съм влизал в базиликата, винаги ме побиват тръпки. Когато бях дете, татко ми разказваше, че е толкова висока, че вътре има място за три кита, изправени един върху друг, глава до опашка, като при акробатичен номер с едноколесен велосипед, и пак ще остане достатъчно място, за да носят Колизеума като корона. На пода се виждат очертанията на други известни църкви, гравирани със златни букви като надгробни плочи на дребни риби в търбуха на Левиатан. Тази сграда е създадена от човешки ръце, но мащабите ѝ не са човешки.
Уго ни поведе към олтара под купола на Микеланджело и ни посочи четирите ъгъла. Във всеки се издигаше мраморна кула.
— Знаете ли какво има в тези колони? — попита той.
Кимнах. Крепящите колони — всяка двойка почти колкото Триумфалната арка — бяха същински грамади от масивен бетон и камък, поддържащи огромния купол. Във всяка от тях имаше тесен канал, като прогризан от червей проход, колкото да мине човек, водещ до тайно помещение. По специални поводи канониците на „Свети Петър“ излагаха на показ невероятното съдържание на тези помещения.