Питам се дали е възможно преместването на плащаницата да предизвика нещо подобно. Ако е така, благодаря на Бог, че Петрос и Елена не пострадаха.
Подтичвам да настигна Симон и си чудя какво ли му се върти в главата. Брат ми обаче вече е изчезнал. Когато влизам у Лео, София надниква от детската стая.
— Той се качи горе.
Сочи ми покрива. Най-усамотеното място в цялата сграда.
Понечвам да го последвам, но тя слага длан върху ръката ми и прошепва:
— Петрос те търси.
Обръщам се към детската. Вътре синът ми седи на временното си легло. Светлината е приглушена, а подът е осеян с книги и плюшени играчки от бебешкото легълце отстрани Петрос диша толкова учестено, все едно е тичал.
— Какво има? — питам.
Въздухът край него е влажен и топъл. Той протяга ръчички.
— Кошмар ли?
На тази възраст обикновено започват кошмарите нощем и ходенето насън. Симон бе преживял и двете. Повдигам издълженото му телце в скута си и го галя по главата.
— Може ли пак да почетем за Тоти? — прошепва той сънено. Новият втори нападател на „Рома“.
— Разбира се.
Петрос се навежда напред и пролазва по пода за книжката си. Обаче гледа да не напуска скута ми. Веднъж вече съм го оставил сам.
— Всичко свърши, момчето ми — уверявам го и целувам влажния му тил. — Няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност.
Оставам до него за малко и след като заспива отново, за всеки случай. Когато излизам от стаята, Лео вече се е прибрал и София му претопля чиния с храна. В кухнята го виждам как погалва корема ѝ, докато се привежда напред за целувка. Изпреварвам поканата им да се присъединя към тях, като тръгвам да търся Симон на покрива.
Вятърът е разрошил косата му. Лицето му е изопнато. Взира се надолу към светлините на Рим, както сигурно вдовицата на моряк се взира в морето.
— Добре ли си? — питам.
Ръката, с която си взема цигара от пакета за спешни случаи, трепери.
— Не знам какво да правя — промърморва Симон, без да се обръща към мен.
— Нито пък аз.
— Той е мъртъв.
— Да.
— Обадих му се днес следобед. Говорихме за изложбата. Не мога да повярвам…
— Да, знам.
Гласът на Симон изтънява:
— Седях до тялото му и се мъчех да го разбудя.
В гърдите ми си надига тъпа болка.
— Уго вложи цялата си душа в тази изложба — продължава брат ми — Раздаде се целият. — Пали цигарата. На лицето му се изписва угнетено възмущение. — Защо ще умре само седмица преди откриването? Защо ще умре точно на прага?
— Това е дело на човешка ръка — казвам. Напомням му накъде следва да насочи гнева си.
— И защо извика мен там? — пита Симон, без да ме слуша.
— Престани. Вината не е твоя.
Той издишва дълга димна струйка в мрака.
— Аз съм виновен. Трябваше да го спася.
— Имаш късмет, че не си бил там. Същото можеше да се случи с теб.
Симон отправя огорчен поглед към небето, после свежда очи към откритото място, където играехме като деца. Едно от семействата на гвардейците надуваше пластмасов плувен басейн на тази тераса. Сега е останало само влажно петно.
Снижавам глас:
— Според теб това свързано ли е с плащаницата? С преместването ѝ от Торино?
От ноздрите му излизат ластарчета дим. Не мога да разбера дали размишлява над отговора.
— Никой не би могъл да знае, че е преместена тук — отговаря с равен глас той.
— Може пък да се е разчуло. Хората научават по разни пътища. Както ние узнахме от Лео.
Нужен е бил цял екип от хора, които да натоварят новия реликварий на плащаницата в камиона. Свещеници, които да отворят параклиса. А после още хора и още свещеници, които да я разтоварят тук. Дори само един от тях да е споменал новината пред съпруга, приятел, съсед…
— Уго е бил в камиона през онази нощ — казвам. — Всеки друг, участващ в преместването, може да го е видял. Може би затова са го погнали.
— Но не са видели теб или мен. Защо ще погват и нас?
— Тогава какво се е случило според теб?
Симон тръсва пепелта от връхчето на цигарата си и проследява с очи как в мрака политат искри.
— Уго беше ограбен. Според мен в апартамента се е случило нещо различно.
Но не звучи уверено. Телефонът ми звънва. Поглеждам екранчето.
— Вуйчо е. Да вдигна ли?
Симон кимва. Отсреща се чува плътен бавен глас:
— Александрос?
Вуйчо Лучио, изглежда, винаги се смущава от хора, които сами си вдигат телефона. Не проумява защо ние, останалите, нямаме секретари.