— Да.
— Къде си в момента? Симон и Петрос добре ли са?
Сигурно вече е научил за нападението.
— Добре сме. Благодаря за загрижеността.
— Казаха ми, че двамата сте били в Кастел Гандолфо по-рано днес вечерта.
— Вярно е.
— Сигурно сте много разстроени. Приготвих стаите за гости, за да пренощувате и тримата, затова ми кажи къде сте и ще изпратя кола.
Заеквам. Симон вече клати глава и прошепва:
— Не, няма да ходим при него.
— Благодаря ти — казвам аз, — но сме отседнали в казармата при приятел.
Няма отговор, само познатото мълчание — вестител на неговото недоволство.
— В такъв случай искам утре да дойдете при мен — казва той накрая. — Рано сутринта. За да обсъдим положението.
— По кое време?
— В осем часа. Кажи и на Симон Очаквам и него.
— Ще дойдем.
— Радвам се да го чуя. Лека нощ, Александрос.
И линията замлъква най-безцеремонно. Обръщам се към Симон.
— Иска да ни види в осем.
Новината никак не го впечатлява.
— Е, може би трябва да поспим малко.
Симон казва:
— Ти върви. Аз ще спя тук.
Тук. На открито. Под прозорците на папата.
— Стига, моля ти се, влез вътре.
Безнадеждно е да настоявам. Отказът да спят в легло е разпространено лишение сред свещениците и със сигурност не е толкова опасно за здравето, колкото това пристегнато около бедрото му въже. Вдигам примирено рамене и му казвам, че ще дойда да го взема на сутринта. Има нужда да остане сам. Тръгвам си и се моля за брат си.
Когато се прибирам, Лео и София вече са си легнали. Надявах се да обсъдя с Лео какво е чул в столовата, след като ние си тръгнахме, но ще се наложи да почакам. Комплект чаршафи са оставени върху разтегателния диван, ветеран със стари пружини. Помня го много добре. Някогашната шарения от петна е изчезнала благодарение на женската ръка. Зад вратата на спалнята в дъното дочувам тихи звуци. Приятелите ми са твърде деликатни, за да правят любов, когато имат гости. Но и аз като повечето свещеници очаквам всичко от човешката природа.
Надниквам в детската стая при Петрос и го заварвам омотан в чаршафите. Гръцкото му кръстче, което, кой знае защо, е свалил от шията си, е паднало на пода. Вдигам го и го прибирам в сака ни, после коленича до прозореца. Имам Библия тук, гръцката, която пъхнах в багажа и по която го уча да чете. Обхващам я между ръцете си и се опитвам да уталожа емоциите си. Да овладея страха, дебнещ в този мрак, и гнева, който ме изгаря, когато се сетя как Петрос е бил нападнат в собствения си дом. Яростта бушува дълбоко в гръцкото ми сърце. Това е най-важната дума в нашата литература. Ала онова, което предстои да сторя, вече съм правил стотици пъти за Мона.
Господи, прости моите грехове, прости и греховете на другите. Както теб моля за прошка, така на тях прощавам. Както те са грешни, така съм и аз. Кирие елейсон. Господи, помилуй.
Повтарям молитвата си два пъти, защото искам да бъде чута. Но в мислите ми цари безпорядък. Знам, че има основателна причина швейцарската гвардия да постави допълнителни постови пред казармата. Има причина Лучио да ни вика в апартамента си. Когато убеждавах Петрос, че сме в безопасност, нямах и капчица надежда. Излъгах го.
Докато очите ми привикват с тъмното, оглеждам животните, които София е нарисувала по стените на детската. На закачалка на вратата висят бебешки дрешки, които сама е ушила. Усещам отсъствието на Мона по-болезнено от обикновено. Семейството ѝ още живее тук. Чичовци и братовчеди, повечето от тях водопроводчици, които размахваха тръби срещу приятелите ѝ, ако не ги одобряваха. Ако ги помоля за закрила, сигурно ще се редуват на смени да бдят над Петрос и мен. Само че по-скоро бих отвел Петрос от града, отколкото да им бъда задължен.
В тъмното разкопчавам расото си и го сгъвам. Лягам до сина си и се опитвам да измисля как да го разсея на следващия ден. Как да залича спомена за тази вечер. Потривам рамото му в тъмното, питам се дали наистина спи и се надявам, че в момента има нужда да му вдъхна утеха. Откакто Мона си тръгна, самотните ми нощи са си все толкова самотни, просто не са така мъчителни, което посвоему е тъжно. Усещам липсата на съпругата си. Чакам да дойде сънят. Имам чувството, че цял живот все чакам.
В евангелията пише, че Исус подготвял своите ученици за Второто пришествие, като им разказвал притчи. Сравнил себе си с господар, който заминава на сватба. Ние, неговите слуги, не знаем кога ще се върне господарят. Затова трябва да чакаме на вратата със светилник. Блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде. Напомням си, че дори цял живот да чакам завръщането на жена си, пак няма да е по-дълго, отколкото са чакали християните през последните две хиляди години.