Не е нужно да обясняваш на един грък, че трагедията се предава в семейството. Знаех, че Мона донякъде се страхува да не стане като майка си. Когато първите шест месеца от бременността с Петрос преминаха спокойно, двамата го приехме като знак, че проклятието е премахнато. А после, през последните три месеца, на два пъти за малко да го изгубим. Лекарите ни убеждаваха, че Петрос вече е достатъчно голям и ще оцелее, но сякаш тялото на Мона беше започнало да го отхвърля. Накрая я откараха по спешност в родилната зала, защото пъпната връв беше започнала да го задушава. Когато синът ни най-сетне се роди, гинекологът го нарече Херкулес, защото беше оживял въпреки двойно омотаната около вратлето му примка. По-късно Мона плачеше и повтаряше, че се е опитала да убие сина си.
През следващите месеци жената, за която се бях оженил, изчезна. По-ясно помня как тъща ми храни Петрос с биберон, отколкото как Мона го кърми. Госпожа Фалчери правеше компания на Мона, докато аз бях на работа, и до ден-днешен всеки път, когато зърна лицето на тази жена, си спомням как тя измъчваше жена ми. Докато Мона седеше на канапето и със сетни сили се мъчеше да изцеди капчица щастие от безумния хаос в съзнанието си, майка ѝ я осведомяваше под формата на любящ съвет, че сегашните трудности са нищо в сравнение с онова, което предстои. Че не трябва да се заблуждаваме. Че тъгата е цвете. Цели библиотеки съм преровил, за да открия произхода на тази фраза — тъгата е цвете — и в целия свят не открих нито един научен коментар, който да разплете загадката. Майка ѝ вероятно имаше предвид, че новият темперамент на Мона притежава някаква мрачна прелест, която ние трябва да приемем. А също, че тази особеност ще се задълбочава. Призлява ми, като се замисля как допуснах дни наред Мона и майка ѝ да седят на канапето и да гледат телевизия, докато онази нещастна жена виждаше как дъщеря ѝ бавно гасне, но въпреки това тровеше ума ѝ. Днес Петрос не се вижда с баба си. Пита защо. Лъжа го и си казвам, че някой ден ще му обясня.
Когато се разчу, че Мона ни е напуснала, семействата от нашата църква ни подадоха ръка за помощ. Готвеха ни. Направиха график за гледане на бебето, за да мога да се върна на работа. Накрая сестра Елена пое повечето от тези задължения, но дори сега никой друг свещеник от църквата ни не получава толкова щедри коледни подаръци като мен и дори най-закоравелите пирати ще се засрамят, ако видят плячката на Петрос на именния му ден. Открай време долавям в тази доброта нотка на съжаление и неизбежност, като че ли, щом гръцко момче се жени за римско момиче, поема известен риск и ето сега животът ми е следствие от това. Хората от енорията ни не го правят нарочно. Всички християни вярват, че предназначението на човешкия живот е да изплати стари дългове. Тези добри хора ме подкрепяха, докато не дойде денят, в който вече бях в състояние сам да се справям със задълженията си.
Някога имах мечта, която мислех, че вечно ще нося в сърцето си. Бленувах за завръщането на жена ми. Щях да я насърча отново да поеме дежурства в болницата. Щях изцяло да поема грижите за Петрос, докато тя стане готова да го опознае по-добре. И тогава щеше да открие, че синът ни не е зла поличба, не е символ на нейните недостатъци. Той е изключително умен, добросъвестен и сърдечен. Учителите го хвалят. Канят го на много рождени дни. Има моя нос и очите на Симон, но гъстата тъмна коса на Мона, нейното кръгло лице, нейната весела усмивка. Някой ден ще се радва, че прилича повече на майка си, отколкото на баща си. В мечтите ми Мона благодарение на него открива, че никога не си е тръгвала напълно. Че е възможно да изградим отново онова, което имахме някога, защото основата, която поставихме заедно, още си стои.
Постепенно обаче изгубих тази мечта, точно както неизбежно се лющи старата кожа. За своя изненада установих, че е възможно да бъда цял и без своя блян. Само една част от него упорито си остава: искам Петрос да разбере, че обичта на майка му към него не е моя измислица. На Мона дължи дълбокото си интуитивно осъзнаване на трудни истини, склонността си към шегите и гатанките, невероятната си любов към животните. Майка му щеше да го омагьоса. Не искам нищо повече от това двамата да са заедно.
Където и да е Мона днес, представям си я изпълнена със съжаления за живота, който имахме, или за решението си да му сложи край. За мен би било съсипващо да изпитвам толкова силно съжаление, ала и никога не съм го изпитвал. Насоча ли поглед назад, Петрос винаги ме обръща напред. Все още съм по средата на пътешествието, което започнах заедно със съпругата си. И всяка нощ благодаря на Бог за сина си.