7.
Когато се събуждам, Петрос го няма.
Прекосявам опипом коридора и заварвам Лео и София да закусват на масата в кухнята. Вдигат погледи и Лео ми сочи към балкона, където едно телце е застанало като скакалец, приведено напред на приклекналите си крачета, и оцветява с пастели.
— Прави картичка за Симон — обяснява Лео.
Усмихвам се.
— Ще го кача на покрива.
— Отец Симон не е там — прошепва София.
Изражението на Лео ми разкрива останалото. Не знаят къде е отишъл. Когато набирам мобилния на брат си, той вдига на четвъртото позвъняване.
— Къде си? — питам.
— В апартамента.
— Добре ли си?
— Не можах да заспя. Като се върна, ще ви заведа с Петрос на закуска.
Лео и София са вперили погледи в мен. София сигурно се е занимавала с Петрос, откакто се е събудил. Горката жена още е по халат за баня.
— Не, никъде не отивай — казвам на Симон. — Ние ще дойдем.
На дневна светлина бъркотията в апартамента изглежда зловещо. Още не е разчистен напълно. Ръката на Петрос е вкопчена в моята, когато влизаме. Той прескача играчките, все едно са отровни гъби. Счупената чиния в кухнята вече я няма, разсипаната храна е почистена. Всички прозорци са отворени.
Симон седи сам на масата и се преструва, че не е пушил.
Петрос се откъсва от мен, за да връчи на чичо си нарисуваната картичка — четири скицирани фигури, хванати за ръце: Мона, аз, Петрос и Симон. Като се вглеждам по-отблизо, установявам, че Мона е с монашеска одежда. Сърцето ми се свива. Това е сестра Елена.
Симон вдига Петрос в скута си и го прегръща силно. Любува се на картичката и притиска устни към гъстата буйна коса на сина ми. Чувам го как прошепва:
— Обичам те. С татко няма да позволим да ти се случи нищо лошо.
Мивката е празна. Съдовете са измити. Гъбата изглежда като изстискана с менгеме. Учудвам се как изобщо Симон се е възпрял да не почисти целия апартамент.
— По кое време идва сестра Елена с прането? — пита той.
Разсеян съм и не отговарям. Сега, след като кухнята е разчистена, следите от тършуването стават по-очевидни.
— Ехо, Алекс, къде се отнесе? — казва брат ми.
— Петрос, измий си ръцете, преди да закусим.
Той неспокойно се помъква по коридора.
— Какво има? — пита Симон.
Със сигурност и той го е забелязал. Посочвам му местата, където щетите са най-големи: шкафчето в коридора, лавиците с книги, масичката, върху която е телефонът. Симон свива рамене.
— Търсел е нещо — обяснявам. — Отворил е всичко с вратички. Освен това тук.
Източните християни имат специален кът в дома си, където подреждат икони около книгите на евангелията. В нашия апартамент ъгълът с иконите е скромен — просто украсен стар шкаф, където с Петрос се молим. Но нападателят не го е докоснал.
— Явно е знаел какво е това.
В къта с иконите се държат само свещени предмети. Нахлулият у дома е знаел, че няма защо да търси там онова, което му трябва. Почти никой италиански мирянин няма да знае толкова много за нашите ритуали. Снощното предположение за безумец, тласкан от религиозна лудост, вече изглежда неправдоподобно.
Преди Петрос да приключи в банята, аз бързо тръгвам по стъпките на мъжа. Сестра Елена го е чула да вика Симон от коридора пред стаята на Петрос. Коридорът води към банята и после — към моята спалня. Банята е непокътната, както и стаята на Петрос. Усещам как тилът ми настръхва. Изглежда, мъжът се е запътил право към моята спалня.
Леглото ми е с изопната кувертюра. Ако е ровено из чекмеджетата на тоалетката, Симон е заличил всички следи, докато се е обличал след душа си предишната вечер. Но когато се вглеждам по-внимателно, забелязвам, че една от лавиците е пипана: онази, на която държа пътеводителите си за държавите, в които е бил назначен Симон. Книгата за Турция е на пода. Под нея на долната лавица е зейнала озадачаваща празнина. Нещо липсва.
— Алекс — чувам Симон да ме вика от коридора. — Ела за секунда.
Книгите ми за плащаницата. Няма го и ръкописното изследване, което направих за Уго.
Сърцето ми започва да блъска тревожно. Първият ми инстинкт се оказа верен. Влизането с взлом и убийството на Уго би трябвало да са свързани. Това със сигурност има нещо общо с изложбата на Уго.