— Алекс! — повтаря Симон, този път по-силно.
Вдървено се връщам в коридора и го заварвам да сочи към нещо на пода. Изглежда съсредоточен и напрегнат.
— Цяла сутрин го гледам — тихо казва той. — Но чак сега ми хрумна.
— Симон — промърморвам, — който е направил това, вероятно е знаел, че сме помогнали на Уго с изложбата.
Симон обаче е твърде разсеян, за да обърне внимание на думите ми.
— Забелязваш ли нещо да липсва? — пита той през зъби.
Коленича до него сред преобърнатите играчки и телефонните указатели.
Сочи ми моя календар-бележник. Отворен е на вчерашна дата. Проумявам едва когато разлиствам напред.
Откъснати са страниците за днешния и за утрешния ден.
Замръзвам. Смисълът зловещо избълбуква на повърхността на съзнанието ми.
— Какво пишеше на тези страници? — пита Симон.
Всичко. Напречно сечение на живота ни. Есенният семестър започва следващата седмица, затова си бях записал графика на часовете. Всичките ни планове със Симон също фигурираха там.
Промълвявам онова, за което Симон вече се е досетил:
— Той продължава да ни търси.
Брат ми започва да набира номер на мобилния си телефон.
— Ще резервирам стая в „Санта Марта“ за теб и за Петрос.
„Санта Марта“. Нашият ватикански хотел. Много уединен, много анонимен. Симон бетонира смисъла на всичко случващо се. Двамата с Петрос вече не сме в безопасност в собствения си дом.
Още докато разговаря с рецепционистката, на вратата се чука силно. Петрос светкавично дотичва уплашен от банята. Притиска се към краката ми, а аз пристъпвам напред и завъртам топката. Полицай. Същият от предишната вечер.
— Заловихте ли някого във връзка със случая? — питам нетърпеливо.
— За съжаление, не, отче. Просто трябва да си запиша още няколко неща.
Каня го да влезе, но той предпочита да остане на прага и се навежда да огледа касата на вратата.
Петрос ме подръпва, не иска полицаят да е тук. Или може би не иска самият той да е тук.
Ченгето вдига поглед.
— Отче, вашата монахиня каза, че преди нахлуването вратата е била заключена.
— Точно така. Винаги заключвам, когато излизам от апартамента.
— Дори снощи?
— Проверих два пъти, преди да потегля към Кастел Гандолфо.
Той се взира в касата. Плъзга пръст нагоре — надолу по дървото. Проверява бравата. Нужна ми е секунда, за да проумея. Нито вратата, нито касата са повредени.
— Трябва да направя снимки — казва полицаят. — Ще ви се обадя по-късно да обсъдим някои неща.
Петрос отказва да остане в апартамента, докато полицаят е там, затова прекарваме един час на открито преди срещата ни с вуйчо Лучио. Движим се по добре охраняваните алеи, обикаляме фонтаните в папската градина, които със Симон познаваме с неофициалните им имена още от деца. Фонтанът на мъртвото куче. Фонтанът на загадъчната змиорка. Фонтанът на нощта, когато Катерина Фиори прекали с пиенето и танцува. И накрая се озоваваме на малката игрална площадка до тенис кортовете на Ватикана, където Петрос моли чичо си да застане зад люлката и да го люлее все по-силно и по-силно. Провиква се от най-високата точка на дъгата:
— Симон! Знаеш ли защо листата променят цвета си? Заради хлорофила.
Най-новата му фикс идея.
Симон е зареял поглед в далечината. Когато си дава сметка, че мълчи, пита:
— А защо не всички дървета променят цвета си?
Никога не е бил силен ученик, но след четирите години в колежа, четирите в семинарията и още три в Академията се е превърнал в същинска реклама на присъщата на нашата Църква вманиаченост по отношение на обучението. Насърчаваме Петрос да научава всичко, каквото и да е.
— Защото — провиква се той — хлорофилът си остава в листата им!
Със Симон се споглеждаме и отсъждаме, че звучи вярно.
— Знаеш ли за какво четох наскоро? — пита Симон.
— За тигрите? — провиква се Петрос.
— Помниш ли доктор Ногара?
Поглеждам го със сурово предупреждение, но той не ми обръща внимание.
— Той ми даваше да храня птиците — отговаря Петрос.
Симон се усмихва за частица от секундата.
— Много отдавна, близо до града, в който се запознахме с доктор Ногара, имало светец на име Симеон Стълпник. Той седял върху една колона в продължение на почти четирийсет години, без изобщо да слезе. Дори умрял там.
Гласът му сякаш долита от много далече, като че ли открива нещо опияняващо в това усамотение. В мисълта самият той да се оттегли като монах след светския си живот като свещеник.
— Ами как е пишкал? — пита Петрос.
Неизменният вечен въпрос.
Симон се засмива.
— Петрос — опитвам се да си придам сериозно изражение аз, — да не си го повторил в училище.
Той се люшва още по-нависоко, ухилен до уши. Малко неща са му толкова приятни, колкото това да развесели чичо си.
Постепенно единият час се изнизва. Не срещаме никой познат. Не научаваме никакви новини. Надничайки отвъд стените на Ватикана, оставаме с ясното впечатление, че никой в Рим не обръща внимание какво се случва в нашия живот.
Почти на прага сме на двореца на Лучио, когато сестра Елена се обажда да каже, че няма да може да гледа Петрос по-късно днес. А после, сякаш едва сдържа сълзите си, бърза да затвори. Дали не премълчава нещо? Нещо, за което дори не си е давала сметка, преди да се прибере у дома снощи. Понякога води Петрос на гости на съседите в сградата. Може да е оставила вратата отключена.