— Ами как е пишкал? — пита Петрос.
Неизменният вечен въпрос.
Симон се засмива.
— Петрос — опитвам се да си придам сериозно изражение аз, — да не си го повторил в училище.
Той се люшва още по-нависоко, ухилен до уши. Малко неща са му толкова приятни, колкото това да развесели чичо си.
Постепенно единият час се изнизва. Не срещаме никой познат. Не научаваме никакви новини. Надничайки отвъд стените на Ватикана, оставаме с ясното впечатление, че никой в Рим не обръща внимание какво се случва в нашия живот.
Почти на прага сме на двореца на Лучио, когато сестра Елена се обажда да каже, че няма да може да гледа Петрос по-късно днес. А после, сякаш едва сдържа сълзите си, бърза да затвори. Дали не премълчава нещо? Нещо, за което дори не си е давала сметка, преди да се прибере у дома снощи. Понякога води Петрос на гости на съседите в сградата. Може да е оставила вратата отключена.
Дворецът на губернатора е нова сграда по тукашните разбирания. Тя е от 1929 г., когато Италия се съгласява да направи Ватикана независима държава. Плановете са за семинария, но тъй като има нужда от правителство на държавата, папата я превръща в административна сграда. Днес от тук се изнизват бюрократите на Ватикана, които планират пощенски марки с картини на Микеланджело. Наричаме я Дворец на губернатора в памет на времето, когато градът е бил управляван от мирянин, но вече няма губернатори. Новият управител е със свещеническа якичка. Лучио живее в частен апартамент на последния етаж заедно със своя секретар дон Диего, който ни отваря вратата, когато пристигаме.
— Заповядайте, отци — казва той. — И ти, синко.
Навежда се да поздрави Петрос най-вече за да не се налага да поглежда към Симон. Двамата са на една възраст, двама бързо издигнали се свещеници, а за Диего това означава конкуренция. Зад него се носи тягостна класическа музика. Лучио беше превъзходен пианист, преди да се разболее от артрит, и е поставил в рамка статия от вестник, описваща изпълнението му на Моцарт като млад. Вече никой не свири на пианото, а звуковия фон създават потискащо мрачни руснаци и скандинавци. Конкретно това произведение на Григ звучи като музикална тема на калвинизма.
Диего ни въвежда в частния кабинет на вуйчо. Прозорците му не гледат към „Свети Петър“, а имат северно изложение, затова вътре е малко усойно. Един от предшествениците на Лучио беше простодушен американски архиепископ, който имаше меча кожа на пода и гледаше уестърни по телевизията. На Петрос щеше да му е приятно да гостува в такъв апартамент. Вуйчо ми обаче има вкус към персийските килими и столове с крака във форма на животински лапи, защото можеш да ги вземеш безплатно от склада на Ватикана, където запасите от барокови мебели се увеличават след смъртта на поредния прелат.
— Извинете, че не мога да стана да ви посрещна — казва Лучио и вдига ръце.
Така поздравява, откакто миналата година получи лек удар. В резултат престана да носи червената шапчица и обточената с червено кардиналска одежда, защото понякога губи равновесие и пръстите му не могат да се справят с копчетата или с пояса. Вместо това се облича със свободен костюм на свещеник и една монахиня всяка сутрин провесва на шията му кръст на верижка. Двамата със Симон пристъпваме да поемем протегнатите ръце и брат ми както винаги бива удостоен с по-продължително здрависване. Най-дългото обаче е запазено за Петрос.
— Ела тук, момчето ми — подканя го Лучио и нетърпеливо потупва по бюрото.
Част от лицето на Лучио се парализира след удара, но той много се постара по време на рехабилитацията и видът му не плаши Петрос. Докато се прегръщат, хвърлям поглед към документите върху бюрото, търсейки полицейски доклад за Уго или за нашия апартамент. Но виждам само счетоводни справки, които са като слънцето и въздуха за Лучио. Той е кметът на малък град, който постоянно има нужда от осъвременени съоръжения и нови паркинги; министърът на културата на най-великолепната сбирка от древно и ренесансово изкуство; работодателят на повече от хиляда души, които ползват безплатно здравеопазване, пазаруват от безмитни магазини и храната им е субсидирана, без да плащат никакви данъци върху доходите си; и главният преговарящ относно крехките взаимоотношения със светския Рим, на който нашата лишена от излаз на море държава разчита за всичките си доставки на петрол, за събирането на сметта и за електричеството. Когато се замисля как Лучио ни заряза двамата със Симон, се старая да си напомням, че е целял да изпълни обещанието си към Йоан Павел.
— Искаш ли нещо за пиене? — пита той Петрос сега, успявайки да раздвижи и двете половини на устата си. — Имаме портокалов сок.