Лицето на Петрос грейва и той скача от скута на вуйчо, за да последва Диего в кухнята.
— Надявам се, че през нощта не е имало повече инциденти, нали? — казва Лучио, снижавайки глас.
Въпросът звучи по-скоро като проява на вежливост. В тази страна нищо не се случва без неговото знание.
— Не, повече не — отговарям.
Симон обаче се намесва:
— Жандармерията не разполага с нищо — казва той остро. — А през това време Алекс и Петрос дори не могат да нощуват под собствения си покрив.
Тонът му ме изненадва.
Лучио го измерва с неодобрителен поглед.
— Александрос и Петрос се добре дошли да отседнат под този покрив. Освен това грешиш — преди двайсет и пет минути ми се обадиха от жандармерията, за да ми съобщят, че са засекли човек на записите от охранителните камери.
— Чудесна новина, вуйчо — обаждам се.
— Кога ще разполагат с нещо конкретно? — пита Симон.
— Сигурен съм, че действат максимално бързо — отговаря Лучио. — А междувременно какво можете да ми кажете за всичко това?
Поглеждам към Симон.
— Днес сутринта открихме в апартамента ми неща, които подсказват, че двата… инцидента… са свързани.
Лучио коригира ъгъла, под който лежи една писалка върху бюрото му.
— Жандармерията разследва същата възможност. Тя определено буди тревога. Казахте ли им какво сте открили?
— Още не.
— Ще ги помоля незабавно да се свържат с теб. — Той отново се обръща към Симон. — Има ли още нещо, което трябва да знам?
Брат ми клати глава. Лучио се начумерва.
— Какво изобщо си търсил в Кастел Гандолфо?
— Уго ми се обади и помоли за помощ.
— Как отиде там?
— С шофьор от автомобилната служба.
Лучио цъка с език. Автомобилната служба му е подчинена, но обикновените свещеници нямат право да я ползват, а от племенника на шефа се очаква да бъде безукорен.
— Вуйчо, чувал ли си някой да е успял да мине през портата на Кастел Гандолфо? — питам. — Или тук?
— Категорично не.
— Откъде някой ще знае номера на апартамента ни?
— Щях да попитам същото.
През отворената врата виждам как Диего поднася на Петрос портокалов сок в кристална чаша. Петрос се дръпва уплашено, защото миналата година строши една тук. Монахините половин час събираха стъкълцата, застанали на колене. Ядосано измервам Диего с поглед, задето не си спомня.
— Така — продължава Лучио, — има още един проблем, който ви повиках да обсъдим. За жалост, изложбата на Ногара трябва да претърпи промяна.
— Какво?! — избухва Симон.
— Куратора ми го няма, Симон. Не мога да изложа експонатите му без него. За някои от залите дори не е ясно кое къде трябва да бъде окачено.
Брат ми се надига от мястото си и казва почти истерично:
— Не можеш да го направиш. Това му струва живота.
Тихо казвам на Симон, че след случилото се миналата нощ може би е уместно да има промяна или отлагане.
Лучио потупва една счетоводна справка с костеливия си пръст.
— Имам четиристотин покани за откриването. И дума не може да става за отлагане. В момента, тъй като Ногара не завърши подреждането на последните няколко галерии, въпросът е не толкова да се отложи изложбата, колкото как да се подреди. Затова бих искал да обсъдя възможността, особено с теб, Александрос, да я организираме по-скоро около ръкописа, отколкото около плащаницата.
Със Симон сме силно заинтригувани.
— „Диатесарон“ ли имаш предвид? — питам аз.
— Не — отсича Симон, — категорично не.
Лучио не му обръща внимание. Като никога единствено моето мнение има значение.
— Как изобщо е възможно? — питам.
— Реставраторите са готови с книгата — казва Лучио. — Хората искат да я видят. Ще я изложим във витрина и ще им я покажем. Оставям подробностите на теб.
— Вуйчо, не можеш да запълниш десет галерии с един-единствен ръкопис.
Лучио изсумтява.
— Може, ако махнем подвързията. Всяка страница ще бъде изложена отделно. Вече съм направил няколко големи фотоса за стените. Колко страници са общо? Петдесет? Сто?
— Вуйчо, това е може би най-древното подвързано евангелие, открито досега.
Лучио махва пренебрежително.
— Хората от лабораторията по реставриране знаят как да се оправят с такива неща. Ще направят каквото ни е нужно.
Преди да успея да откажа, Симон стоварва длан върху бюрото на Лучио.
— Не — категорично отсича той.
Всичко застива. Приканвам с поглед брат ми да седне. Лучио повдига едната си рунтава вежда.
— Извинявай, вуйчо — подема Симон и прокарва ръка през косата си. — Аз… съм разтърсен от смъртта на Уго. Но ако се нуждаеш от помощ, за да довършиш изложбата, мога да ти кажа онова, което трябва да знаеш. Той ми разказа всичко.