— Да.
— Значи вратата е отворена?
— Отворена е, но не е добра идея да слизаш долу сам.
— Съгласен съм. — Уго ме пусна да вляза. — Запознай се с отец Александрос Андреу. Тази вечер той ще ме придружи.
Французинът беше симпатичен свещеник с прошарена коса. Имаше брада, която почти прикри рязкото зяпване на устата му, когато ме видя.
— Но Уголино… — поде той.
Уго взе шапката и чадъра на приятеля си от закачалката.
— Излишно е да ме увещаваш. Освен това ще забележат, ако не си тръгнеш по обичайното време. Утре ще поговорим.
Свещеникът затвори щорите на остъклената врата на кабинета си.
— Не е много разумно. В тези зали се чува и най-незначителният шум. А ако и той е тук, сигурно ще разговаряте. Ще привлечете внимание.
Уго обаче само го побутна към вратата. Часовникът над нея показваше пет и дванайсет. В читалните учените вече бяха прибрали бележниците и лаптопите си. Връщаха на рецепцията ключовете за шкафчетата си и след няколко минути щяха да си тръгнат. След което присъствието ни с Уго ставаше необяснимо.
— За какво те предупреждаваше той? — попитах, когато Уго затвори вратата.
Той надникна между щорите.
— За нищо.
— Тогава защо надничаш в коридора?
— Защото ми се иска вуйчо ти да наеме поне няколко кураторки с външността на госпожица Де Сантис от съседния кабинет!
Облегнах се на стената. Уго направи същото и извади франзелата от брезентовия си сак. Усмихна се тъжно и ме предупреди:
— Нали разбираш, че няма да може да разкажеш на никого какво си видял тази вечер. Дори на учениците си.
Светлините в коридора, които се процеждаха под вратата, започнаха да угасват.
— Не го правя заради учениците си — отговорих.
— Отец Симон ми каза, че баща ви научил и двама ви да четете Новия завет на гръцки.
Кимнах.
— Освен това ми каза, че ти си бил ученолюбивият, а той — мързеливият.
— Евангелията бяха любимият ми предмет в семинарията.
Всеки, който преподава евангелията — дори ако като мен ги преподава на момчетата в подготвителното училище — се вълнува, когато узнае, че познанията ни за Библията не са съвършени. Че все още има неоткрити по-древни, по-хубави и по-пълни ръкописи на евангелията. Сега щях да имам шанса да държа в ръце един такъв ръкопис, преди и него да сложат под ключ като другите. Уго избърса очилата си с носната си кърпа. Погледна ме с учудващо бистри очи.
— Казахме ли на отец Симон какво ще правим тази вечер?
— Не. От няколко дни нямам връзка с него.
Той въздъхна.
— Аз също. Понякога брат ти просто изчезва. Радвам се, че не е лично. — Погледна часовника си и се надигна. — А сега трябва да ти кажа нещо, преди да тръгнем. Не бива да оставяме следа, защото ми се струва, че някой ме наблюдава.
Спомних си разговора му с френския свещеник и попитах:
— Кой?
— Не знам. Но след тази вечер се надявам, че няма да има друга възможност. — Уго събу обувките си и обу терлиците от брезентовия си сак. — Следвай ме. Слизаме.
Коридорите бяха тъмни, но Уго познаваше пътя. За човек с неговия ръст се движеше учудващо безшумно дори когато влязохме в първите чудовищни коридори на книгохранилищата.
Очаквах да видя стари дървени рафтове за книги, които се извисяват в импозантни арки със стенописи. Вместо това се озовахме в ниски промишлени тунели, по-дълги от презокеански лайнери, опасани с тръби за кабели. Обувките ми шляпаха по студените метални платформи, звукът отекваше по коридорите и се налагаше да се приведа, за да не си ударя главата в електрическите крушки с предпазни решетки. Уго обаче се придвижваше пъргаво, като че ли питиетата го бяха направили по-подвижен.
Вече отвсякъде ни обграждаха стоманени стелажи — отляво и отдясно, отгоре и отдолу — етаж подир етаж, с площадки помежду им, свързани с тесни метални стълби. Уго разчиташе на фенерчето, което беше донесъл, защото електрическите крушки се изключваха чрез таймер. Продължавахме да се спускаме все по-надолу. Най-сетне стигнахме до асансьор.
— Къде отива? — попитах.
Както ни беше предупредил френският свещеник, гласът ми проехтя над мраморните подове и раздра мекия мрак.
— Чак до долу — прошепна Уго.
Вратите се затвориха и кабината моментално потъна в мрак. Лъчът на фенерчето на Уго се насочи право към контролния панел. Още преди да успея да разчета какво пише там, той стартира бавното ни спускане.
Вратите се отвориха в помещение с маслени на цвят стени и флуоресцентно осветление. Тук нямаше рафтове, само на места по стените се виждаше по някое разпятие и икона, между които имаше детектори за дим. Отвсякъде се носеше непознат химически мирис на нещо ново.