— Под земята ли сме? — прошепнах.
Уго кимна и ме поведе напред, мърморейки:
— Да видим сега дали е прав.
Зад ъгъла се натъкнахме на огромна стоманена врата. На съседната стена имаше табло с копчета.
Само че, вместо да въведе код, Уго пъхна пръсти под ръба на вратата, дръпна силно и я отвори. От другата страна цареше мрак.
— Отлично — промърмори Уго. След това се обърна и ми нареди: — Не докосвай абсолютно нищо, докато не ти обясня защо тази врата не е заключена.
Бръкна вътре, за да завърти таймера на електрическото осветление. Когато лампите светнаха, краката ми се вдървиха.
Преди двайсет години Йоан Павел беше започнал нов проект. Ватиканската библиотека беше запълнила всичките си рафтове, затова Йоан Павел бе изкопал ров в малък вътрешен двор, северно от библиотеката, където във военно време служителите отглеждали зеленчуци и където сега вуйчо Лучио беше открил кафене, за да смуче пари от гостуващите учени. Вътре бе налял основите на бомбоустойчива бетонна камера, предназначена за неговите най-ценни притежания. Днес, докато пийват в кафенето на вуйчо Лучио, учените се намират на тънък пласт трева, покриващ криптата със съкровищата на Йоан Павел.
Като малък си представях как ли изглежда това място. В мечтите ми беше голямо като банков трезор. Но помещението пред мен се оказва с размерите на малко летище. Главният коридор е дълъг колкото футболно игрище, а от двете страни има ниши, достатъчно дълбоки, за да паркираш автобус.
— Погледни — прошепна Уго, — най-голямата сбирка от ръкописи на света.
Има два вида книги. От времето на Гутенберг се бълват милиони печатни книги — произвеждат се масово с машини и постепенно напълно изместиха по-старите ръкописни книги. През Ренесанса един неграмотен собственик на печатарска преса е бил в състояние да отпечата десет книги за по-кратко време, отколкото екип образовани монаси да изработи ръчно една-единствена страница от ръкопис. Като се има предвид колко малко ръкописи са създадени и колко са увредени през вековете, истинско чудо е, че изобщо някои от тях са съхранени. Ала още с появата си ръкописите имат могъщ приятел — винаги се намира християнска църква, която да ги изработва, и папа в Рим, който да ги събира. От всички древни библиотеки в човешката история само една съществува все още. И по Божията милост тъкмо в нейната сърцевина пристъпвах сега.
— Вземи това — подаде ми Уго другото фенерче. — Лампите ще угаснат след двайсет минути. Сега нека ти покажа срещу какво сме изправени.
Той синхронизира хронометъра на дигиталния си часовник, пусна го и извади от сака странния уред. За пръв път успях добре да разгледам какво е: електронно устройство, свързано с метален предмет, подобен на реотан за фурна. Когато той го включи, по екранчето на устройството пробягаха червени букви.
— Инсталират нова система за инвентаризация — обясни ми той, — за да не се налага всяка година да затварят библиотеката за един месец и да я извършват ръчно. Знаеш ли какво е това?
Приличаше на кръстоска между телевизионна антена и радиатор за хавлиени кърпи.
— Радиочестотен скенер — обясни той. — В кориците на книгите са имплантирани етикети, а този скенер може да чете по петдесет наведнъж направо от въздуха.
Поведе ме покрай първия стелаж и ми демонстрира уреда, както вървяхме. През екранчето се изредиха редове с текст по-бързо, отколкото успявах да ги чета. Сигнатури. Заглавия. Автори.
— Дори с тази вълшебна пръчка — поясни Уго — търсих цели две седмици, докато установя, че ръкописът трябва да е тук, долу. Две седмици и мъничко късмет. — Той кимна към бялата пластмасова кутия на тавана. — Това са постоянните скенери. По някаква причина смущават охранителната система, затова стоманената врата трябва да стои отключена, докато проблемът бъде решен. — Погледна ме. — За нас това е добра новина. Лошата новина е, че тази радиотехнология прави стоманената врата безполезна. При първото си посещение допуснах грешката да преместя книга на различен рафт от другата страна на пътеката. Скенерите отчетоха преместването. След пет минути пристигна охраната.
— И ти какво направи?
— Скрих се и се молих. За щастие, охраната помисли, че е засечка в системата. След това се придържам към две правила. Първо, чети на място. Второ, носи тези. — Извади чифтовете латексови ръкавици от сака.
— За да не оставяме отпечатъци ли? — попитах.
— Не такива, за каквито си мислиш — отговори с искра в погледа той. — А сега ме последвай.