Когато напреднахме между стелажите, Уго стана още по-прецизен. Остави брезентовия сак в края на пътеката, извади бурканче с напоени със спирт памуци и си избърса ръцете, преди да надене ръкавиците.
— Това ли е? — попитах, когато забелязах, че на екранчето тече списък с ръкописи на сирски, древния език на Едеса по време на създаването на „Диатесарон“ Също така и езикът, най-близък до арамейския на Исус.
Уго поклати глава и продължи по пътеката.
— Ето това е — каза.
На екранчето се появи странен надпис. На мястото на сигнатурата се мъдреше дума на латински. CORRUPTAE.
Повреден.
— На този рафт са ръкописите за реставрация — каза Уго и посочи цял един стелаж, повече от сто книги. — Май изобщо не подозират, че е тук.
— Ти как го намери?
Уго не можеше да чете на гръцки, а познанията му по сирски бяха още по-слаби.
— Отче Алекс, идвам тук всяка нощ, откакто съм се върнал от Турция. Спя само денем. Животът ми се е превърнал в това, което виждаш тук. Ей толкова ми остава — леко раздалечи той пръсти във въздуха — да докажа, че плащаницата е била в Едеса през втори век. Ако се наложи, ще претърся ръчно всички ръкописи тук един по един — Ухили се широко. — За щастие, ръкописите на този рафт имат номера от старата инвентарна система, написани на прелестен латински.
Взря се с присвити очи в кожените подвързии и плъзна пръст във въздуха, на косъм от гръбчетата им. Когато стигна до ръкописа, който търсеше, наклони глава и погледна назад към най-близкия скенер на стената, сякаш преценяваше колко движение може да си позволи. Накрая каза:
— Сложи си ръкавиците.
Тези думи предизвикаха у мен тръпка, по-силна от очакваната.
— Преди това може ли само да го докосна? За секунда. Много ще внимавам.
Той не отговори, а с отработено движение изтегли томчето от рафта, отвори позлатената кожена корица и отвътре се подаде нещо разкривено и ужасно на вид. Беше не по-голямо от кутия за колие, с ръждиви драскотини, плъзнали като паяжина по черната и ситно надупчена повърхност на корицата.
— Трябва да знаеш нещо — каза Уго, — преди да го докоснеш. Нещо, което успях да проследя едва след като го открих. Преди триста години папата изпратил цял свещенически род да издирва най-древните ръкописи на света. Един от свещениците се натъкнал на библиотека насред пустинята в Нитрия, Египет, в манастира на сирийците, където през девети век някакъв абат бил събрал сбирка от текстове. Още по времето на абата текстовете били изключително древни. Днес това са най-старите съществуващи книги. Абатът написал в ръкописите предупреждение: Който изнесе тези книги от манастира, ще бъде прокълнат от Бог. Свещеникът Асемани пренебрегнал предупреждението и на връщане за Рим лодката му се преобърнала в Нил. Един от монасите се удавил. Асемани платил на хората да измъкнат ръкописите му от водата, но те били увредени и се налагало да ги реставрират, което е една от причините ръкописът да се озове на този затънтен рафт.
Другата причина е, че когато братовчедът на Асемани се опитал да изготви каталог на ръкописите, починал, преди да го завърши. Трети Асемани поел нещата в свои ръце, но в апартамента му до библиотеката избухнал пожар. Целият каталог бил унищожен. Така и никой не го е завършил. Затова няма данни за тези ръкописи и, изглежда, никой не знае, че са тук.
— Уго, защо ми го казваш?
— Защото, макар че самият аз не съм подвластен на суеверието и се мисля за късметлия, че намерих тази книга, ти имаш право да решиш за себе си.
— Не ставай смешен. — Та аз преподавах евангелията по съвременна методика. Научен, рационален прочит на Библията. Нито за миг не се поколебах.
Уго хвана древния текст между ръкавиците си, а после го задържа върху дланта на едната си ръка. Вдигна другата и ми я показа. Там, където беше докоснала ръкописа, ръкавицата беше станала ръждивокафява.
— Корицата оставя почти незаличимо петно. Отнема ми дни да го изтъркам от кожата си. Моля те, сложи си ръкавиците.
Той изчака да го направя, после нежно, досущ като лекаря, който положи новородения Петрос в ръцете ми, ми предаде текста.
Не бях виждал книга, изработена по този начин. Като праисторическо животно, намерено живо на дъното на океана, ръкописът имаше съвсем смътна прилика със съвременните си братовчеди. Корицата му беше изработена от парче кожа, подобно на капак на чанта, и се увиваше около страниците, за да ги предпазва. От нея висеше кожена опашка като ремък, която опасваше книгата и я пристягаше.
Развих ремъка много внимателно, сякаш приглаждах косиците на бебешка глава. Страниците вътре бяха сивкави и меки. Изящните букви бяха изписани с дълги и плавни щрихи, без заоблености: сирски. До тях, нанесен с мастило на същата страница, имаше латински индекс, написан от ватикански библиотекар, който сигурно отдавна не беше между живите.