Книга VIII от Нитрийската сбирка.
И после, съвсем ясно:
Евангелска хармония от Тациан (Диатесарон).
Целият потръпнах. В ръцете си държах творението на един от титаните на ранното християнство. Каноничният живот на Исус от Назарет в една-единствена книга. Матей, Марко, Лука и Йоан, събрани в свръхевангелието на древната Сирийска църква.
Тук нямаше други звуци освен от гигантските тръби по тавана, проветрявани от механичен дроб някъде далече. В ушите си обаче чувах влажното пулсиране на собствената ми кръв.
— Изсушена козя кожа — нервно промълви Уго — върху основа от папирус. Страниците са от пергамент.
Отгърна първата страница с непознато за мен приспособление.
Ахнах. Вътре всичко беше прекалено повредено от водата, за да се чете. Но на следващата страница влажните петна намаляваха. А на третата се различаваше ръкописен текст.
— Прав си — прошепнах. — Текстът е двуезичен.
Имаше две колони: лявата беше на сирски, дясната — на гръцки. И този път, когато Уго отгърна страницата, сякаш мъглата на увредата беше започнала да се разсейва. Там с главни букви без разстояние помежду им имаше ред на гръцки, който звучеше много познато.
— … биде словото Божие към Йоана, син Захариев — казах. — Това е от Лука.
Уго погледна мен, после отново страницата. В неговите очи също бе пламнал огън.
— Но погледни следващия ред! — казах. — Той изповяда: не съм аз Христос. Това го има само в Евангелието от Йоан.
Уго затърси нещо в джобовете си, но явно не го намери. Втурна се обратно към брезентовия сак и се върна задъхан с един бележник.
— Отче Алекс, ето го списъка. Това са споменаванията на плащаницата, които трябва да проверим. Първото е от Матей, 27:59. Паралелните редове от Марко са…
Преди да успея да огледам страницата обаче, той се намръщи и се умълча. Извърна се за кратко и се вгледа в скенера.
— Какво има?
Наострихме уши. Някъде далече се чу съвсем слаб шум, но Уго тръсна глава и каза:
— Въздушна струя. Продължавай.
Недоумявах как може вниманието му да е насочено само към краткия списък с редове — или дори към плащаницата, — когато пред нас лежеше цяло едно евангелие. Можех да остана тук месец, година, докато науча достатъчно сирски, за да прочета и двете колони, дума по дума.
Мускулите на лицето на Уго бяха изопнати. Нямаше и помен от добродушната му веселост.
— Чети, отче. Моля те.
В списъка му имаше осем реда. Знаех ги наизуст. Във всяко от четирите евангелия — от Матей, Марко, Лука и Йоан — се казва, че мъртвото тяло на Исус било загърнато в ленено платно след свалянето му от разпятието. В две от евангелията — от Лука и от Йоан — се казва също, че учениците са се върнали след Възкресението и са видели, че в празната гробница е останало само лененото платно. Но сливайки разказа на всички евангелия в едно, „Диатесарон“ пресява тези споменавания само до два момента: погребването и повторното отваряне на гробницата.
— Уго, има проблем — казах, когато открих първия цитат. — Страницата е прекалено прогнила. Не мога да различа някои думи.
Страницата беше осеяна с неясни черни петна, които правеха думите нечетливи. Бях чел за ръкописи, съсипани от гъбички, но никога не бях виждал явлението с очите си.
Уго се овладя и каза с цялото спокойствие, на което беше способен:
— Много добре, изстържи го.
Примигнах срещу него.
— Не мога. Така ще повредя страницата.
Уго се пресегна.
— Тогава ми покажи къде и аз ще го направя.
Дръпнах книгата от него. Той се ядоса.
— Отче, знаеш колко важна е тази дума.
— Коя дума?
Уго затвори очи и се овладя.
— В три от евангелията се казва, че Исус е бил погребан, увит с плащаница. В единствено число. Обаче при Йоан пише „повивки“. В множествено число.
— Не разбирам.
Той се изуми.
— Ако е в единствено число, значи имаме погребален саван. Ако е в множествено число, ще означава нещо различно. Ако Йоан е прав, значи всичко е огромна грешка, нали така? Човекът, написал „Диатесарон“, е трябвало да избира. И ако наистина е виждал плащаницата в Едеса, тогава би използвал думата в единствено число.
Тази нова разпалена настойчивост ме отблъсна.