— Ти ми каза, че сме тук, за да докажем, че плащаницата е била в Едеса, когато е написан „Диатесарон“.
Той размаха във въздуха списъка си на библейски цитати.
— Осем споменавания на погребалното платно. Осем. Четири от Марко, Матей и Лука. Четири от Йоан. — Посочи към ръкописа. — Човекът, написал тази книга…
— Тациан.
— … е трябвало да разсече възела. Не е можел да използва и двете думи, така че коя е избрал? Битката започва тук, отче. Хайде да я поведем.
Но колкото и да се взирах, петното беше непроницаемо.
— Ще проверя дали не е споменал за нея на друго място — предложих. — При описанието на празния гроб.
Тук също се натъкнах на дума, скрита под черно петно.
Уго извади пластмасов комплект от предния си джоб.
— Донесох тампони и разтворител. Но ще започнем със слюнка. Ензимите може да се окажат достатъчни.
— Не. Престани.
— Отче, не те доведох…
— Моля те, съобщи на кардинала, отговарящ за библиотеката, какво си открил. Реставраторите ще го направят както трябва. Не можем да рискуваме да го повредим.
Той се вбеси.
— Кардинала ли? Каза, че мога да ти имам доверие! Даде ми дума!
— Уго, ако повредиш тези страници, с нищо няма да се сдобиеш. Нито който и да било друг. Никога.
— Не съм дошъл тук да ти слушам лекцията. Отец Симон ме увери, че имаш опит с…
Вдигнах ръкописа във въздуха.
— Спри! — провикна се той. — Ще задействаш алармата!
Когато книгата се изравни с очите ми, казах:
— Премести фенерчето под ъгъл. Може би ще успея да различа вдлъбнатините от перото.
Уго се взря в мен, после потупа джобовете си и извади малка лупа.
— Да, добре. Става. Използвай това.
Преди сто години изгубена книга на Архимед се появила в гръцки православен манастир, скрита пред очите на всички Средновековен монах бил изтрил трактата, като изстъргал мастилото от пергамента и вместо него на празните страници написал литургичен текст. Само че при подходящо осветление и под правилния ъгъл все още се забелязвали следите от древното перо.
— Спри — наредих. — Насочи лъча ето така.
— Какво виждаш?
Примигнах и отново погледнах.
— Какво е? — повтори той.
— Уго…
— Говори! Моля те!
— Това не е плесен.
— Какво е тогава?
Присвих очи.
— Нанесено е с четка.
— Моля?
— Тези петна са от боя. Някой е намерил книгата преди нас. Цензурирана е.
Заличаващите петна бяха навсякъде. Поглъщаха думи, фрази, цели редове. Беше невъзможно да се разчете текстът под тях.
Шокиран, Уго промърмори:
— Значи твърдиш, че някой е докопал книгата преди нас?
— Не е било скоро. Боята изглежда много стара.
Огледах текста, мъчейки се да проумея какво виждам.
И Йосиф сне тялото Иисусово.████████ █████ ████ █████ ███████ ███ ████ █████ ██████ █████ ███ █████ ████ ██ ██████ █ █████ ██████ █████ ██████ ████████ и го обвиха █ ██████████████████ ██ █████ █████ ████ ████ ███████ █████ ███████ █ █ █████████ нов гроб, изсечен в скала, в който още никой не беше полаган. Беше петъка ████████ и настъпваше вече събота, и ██████ ██████ ████ ███████ положиха го в него, и като привалиха голям камък върху вратата гробни, отидоха си.
— Кой го е направил? — попита Уго.
Затворих очи. Знаех евангелията наизуст ред по ред. Слети в едно, евангелските разкази щяха да гласят следното:
И Йосиф сне тялото Иисусово. Никодим, който беше ходил изпреди при него нощя, донесе около сто литри смес от смирна и алой. Тогава взеха тялото Иисусово и го обвиха в повивки/плащаница. На онова място, дето беше разпнат, имаше градина, и в градината — нов гроб, изсечен в скала, в който още никой не беше полаган. Беше петъка иудейски, и настъпваше вече събота, и понеже гробът беше наблизо, положиха го в него, и като привалиха голям камък върху вратата гробни, отидоха си.
Цензурирани бяха местата с погребалните благовония, плащаницата, човека на име Никодим, и — най-странното от всичко — думата „иудейски“. Единственото неизвестно беше дали думата, с която е назовано погребалното платно, ще бъде в единствено или в множествено число: три от четирите евангелия го наричат „плащаница“; а четвъртото използва думата „повивки“, в множествено число. Хрумваше ми едно-единствено нещо, което свързваше цензурираните думи.
— Уго — прошепнах, — имаш ли представа колко древен е този ръкопис?
— От четвърти-пети век според мен — каза той. Поклатих глава.