— Според мен е по-стар.
По лицето му пробяга нервна усмивка.
— Колко по-стар?
Постарах се да овладея треперенето на ръцете си.
— Никодим е споменат само в Евангелието от Йоан. Както и погребалните благовония. И думата „иудейски“ в последното изречение. Цензорът е премахнал единствено фразите от Йоан.
— Какво ни показва това?
— Имало е християнска секта, която настоявала Евангелието от Йоан да бъде отхвърлено. Членовете ѝ са се наричали алоги. Мисля, че те са цензурирали ръкописа.
— Това хубаво ли е или лошо? — попита той.
— Алогите са съществували в края на първи век. Този текст вероятно е най-старият пълен евангелски ръкопис на света.
Уго се оклюма.
— Значи думата, която са заличили, е била „повивки“. Използва я Йоан. — Но после осъзна какво съм казал. — Извинявай, би ли повторил?
— Този текст вероятно е най-старият…
Едва тогава, когато ме прекъсна, разбрах колко силна и натрапчива е неговата фикс идея.
— Не. Преди това. Ти каза, че тези хора са искали да отхвърлят Евангелието от Йоан. Защо?
— Защото алогите са знаели, че то не е като другите евангелия. По-теологично е. По-слабо исторично.
— Как така по-слабо исторично?
— Сложно е, Уго, но…
— Йоан казва „повивки“, но другите три евангелия казват „плащаница“. Да не искаш да кажеш, че Йоан не е достоверен?
— Уго, трябва да съобщим на кардинала за тази книга. Не може да остане скрита тук, долу.
— Отговори ми! Ако не може да се вярва на Йоан, значи целият евангелски разказ за плащаницата ще се промени, прав ли съм?
Поколебах се.
— Възможно е, но не е толкова просто. Има си правила. Прочитът на евангелията изисква подготовка.
— Добре. Тогава ме научи на правилата.
Вдигнах ръка в опит да го накарам да забави темпото.
— Обещай ми, че този ръкопис ще остане невредим.
Той въздъхна.
— Отче, естествено, че ще остане невредим. Но аз го намерих. Тази книга ми трябва. И няма да допусна невротичните и свръхзагрижени библиотекари да ми я отнемат. Знаеш, че те просто…
Изведнъж той млъкна, наклони глава към стоманената врата и тревожно впери поглед в нея.
— Какво има? — попитах шепнешком.
Той обаче беше твърде скован, за да говори. Само очите му се движеха. Погледна към часовника, после към далечния край на пътеката.
Най-накрая различих едва чуто механично бръмчене. Мотор, който се върти по-тихо от далечното свистене на вентилатор. Асансьорът.
— Да не би да сме задействали алармата? — попитах. — Има ли друг изход?
— Не мърдай.
Надникнах в празното пространство между рафтовете. И след миг очите ми го доловиха. Раздвижване близо до вратата. Уго отстъпи назад.
„Какво правиш?“, попитах само с устни.
Той тихо прибра всичко в брезентовия сак и го преметна през рамо, без да откъсва поглед от вратата. След секунда в подземието се разнесе глас:
— Доктор Ногара, покажете се, моля ви.
Ръката на Уго стисна сака. Той коленичи и показа скенера на стената, за да ми напомни да не мърдам. След това бавно започна да се отдалечава.
— Изпраща ме държавният секретар — прозвуча гласът. — Трябва да знам какво правите тук.
Уго вдигна три пръста във въздуха, но аз не разбрах сигнала. Затворих ръкописа и се приготвих да го върна обратно на рафта.
— Знаем, че сте работили в Турция — продължи гласът само през няколко стелажа. — Знаем, че отец Андреу ви помага. На няколко пъти го проследих до летището в Анкара. Той работи за нас, така че имаме право да знаем къде ходи.
Уго се беше ококорил от страх. Отчаяно ми правеше знаци да не връщам книгата на мястото ѝ. Отново вдигна ръка във въздуха, но този път беше изпънал само два пръста.
Зърнах силуета на мъж в расо.
Пристъпих към стоманената врата, но Уго ми махна да се дръпна. Погледна часовника си и вдигна във въздуха един пръст.
Страховете ми ме надвиха. Тутакси върнах „Диатесарон“ върху рафта и се отправих към вратата.
Щом ме видя да тръгвам, Уго се извърна и се стрелна към ръкописа.
— Книгата! — дрезгаво възкликна той. — Книгата!
Звукът отекна в подземието. Силуетът се обърна. В този миг таймерът на часовника на Уго се включи. Светлините тутакси угаснаха.
— Бягай! — кресна Уго в тъмното.
Аз се приведох и се втурнах към сребристата аварийна светлина, процеждаща се под стоманената врата. Зад мен се стрелна нещо. Чувах насеченото трополене на стъпки, после пронизителен механичен вой. Алармата.
— Върви! — провикна се Уго. — Взех го!
Рязко завих по коридора и хукнах към асансьора. Докато неистово натисках копчето, изникна Уго, понесъл „Диатесарон“.