— Побързай! — кресна той. — Идва!
Вратите се отвориха и ние влетяхме вътре. Броени мигове преди отново да се затворят, вперих поглед навън, застинал от смайване и очакване да зърна лицето на онзи мъж. Но подземието остана тихо. Той така и не се появи.
Докато асансьорът се качваше, Уго притисна книгата към гърдите си и затвори очи.
— Кой беше този? — попитах.
— Не знам.
— Трябва да кажем на вуйчо ми.
Горе пред асансьора ни чакаше жандармерията. Арестуваха ни. Един час по-късно пристигна дон Диего и ни освободи.
— Какво намерихте долу? — попита вуйчо Лучио, когато се върнахме в апартамента му.
Сега, като се замислям, вероятно отговорът на Уго му е спасил кожата.
— Ваше високопреосвещенство — каза той и остави ръкописа върху бюрото на Лучио, — открих петото евангелие. И ще го използвам, за да докажа автентичността на Торинската плащаница.
За пръв път виждах вуйчо толкова бързо да преглъща гнева си.
— Разкажете ми повече — нареди той.
Едва впоследствие щяхме да сглобим пъзела около втората изненада от онази нощ — жандармерията така и не откри другия мъж в криптата.
— Кой беше той? — попитах Уго по-късно.
— Откъде да знам. Не видях лицето му.
— А гласът му познат ли ти е?
Уго се намръщи.
— Странно. Сега, като го спомена, и аз се канех да те попитам същото.
9.
Докато слизаме с асансьора от апартамента на Лучио, не мога да откъсна мислите си от свещеника в подземието на библиотеката. Питам се защо вуйчо не може да довърши изложбата на Уго без помощта на Симон. Питам се и защо Уго настояваше да пази финала в тайна. Сигурно е имало нещо, което не е искал никой да научи. Петрос подръпва расото ми.
— Кога ще се върне Симон? — пита с тънък гласец.
— Не знам. В момента трябва да помогне на вуйчо Лучио. А ние трябва да се настаним в хотел.
— Защо?
Привеждам се към него.
— Петрос, не може да се приберем у дома.
— Защото полицията е там?
— Няколко дни всичко ще бъде различно, ясно?
Различно. Той знае тази дума. Прикрит синоним на зле.
„Санта Марта“ е единственият хотел на територията на Ватикана. Там Светият отец настанява официалните си гости, там отсядат епископите по време на задължителните си посещения на всеки пет години. Това е и базата на свещениците от Секретариата между различните им назначения. Симон щеше да отсяда там, ако нямаше роднини в града.
Сградата е семпла, като за амиши. Има шест редици еднакви прозорци, зад които са разположени около сто стаи, малко по-големи от манастирски килии. От едната страна всички прозорци гледат към бензиностанцията на Ватикана. А от другата страна гостите виждат високата гранична стена, която минава на една ръка разстояние от хотела. Всички строителни начинания на Йоан Павел са такива. Единственият лукс, който интересува папата, принуден да копае варовик в окупираната от нацистите Полша, са четири стени и покрив.
Монахинята на рецепцията ни се извинява, че не може веднага да ни даде стаята, защото все още почистват онази част на хотела, където трябва да ни настанят. Изглежда, не е чула, че затварянето на религиозните малцинства в техни гета не е на мода, откакто Йоан Павел е копал варовик. Обяснявам ѝ, че искаме просто първата свободна стая. Но след като оглежда расото и брадата ми, отговорът ѝ гласи:
— Братко, италианският ти е много добър!
Дръпвам Петрос през изхода, преди да изтърся нещо, за което ще съжалявам.
— Сега къде ще ходим? — пита той. — Може ли да хапнем нещо?
Така и не му осигурих свястна закуска. Ако изобщо е ял нещо, било е каквото София му е предложила в апартамента на Лео.
— Скоро — уверявам го, — но преди това трябва да направим нещо важно.
От седмици не съм ходил в апартамента на Уго. Заставаме занемели пред входа, а Петрос вперва поглед в мен и се чуди защо не чукаме. Не вижда онова, което забелязвам аз. По вратата има следи от взлом.
Някой се е опитвал да нахлуе, но Уго заключваше с два катинара. За разлика от вратата на нашия апартамент тази не е поддала.
Отключвам с ключовете, които ми даде Уго, за да наглеждам жилището, докато той е в Турция. Петрос се втурва вътре и аз се спускам след него, но в апартамента няма никой. Всичко изглежда, каквото съм го виждал за последно.
— Доктор Ногааара? — провиква се Петрос напевно.
— Той не е тук — казвам му. — Просто търсим нещо негово.
По-късно ще имам време да му обясня. Моля го да остане тук, в дневната, докато свърша работа. Не знам какви емоции ще ме завладеят.