— При господин Ногара ли е? — пита той шепнешком Елена.
В другия край на линията нещо се променя. Разнася се свистене, което разпознавам като вятър. Той е на открито. А поне тук, в Рим, има буря. Връзката се оправя за кратко.
— Алекс, трябва да дойдеш да ме вземеш. — От тона му ме побиват тръпки.
— Какво има? — питам.
— В Кастел Гандолфо съм. В градината.
— Не разбирам. Какво търсиш там?
Отново духва вятър и в слушалката се разнася странен шум. Брат ми сякаш простенва.
— Моля те, Алекс, ела веднага. Аз съм… до източната порта, под вилата. Трябва да дойдеш преди полицията.
Синът ми е застинал и е вперил поглед в лицето ми. Виждам как хартиената салфетка се плъзва от скута му и литва във въздуха като понесена от вятъра бяла папска шапчица. Сестра Елена също се е вторачила в мен.
— Стой там — нареждам на Симон и се извръщам, за да не забележи Петрос онова, което знам, че е изписано в погледа ми. Защото съм доловил в гласа на брат ми нещо неприсъщо за него. Страх.
2.
Пътувам към Кастел Гандолфо в разразилата се откъм север буря. Дъждът плющи и капките отскачат от облите камъни на пътя като бълхи. Когато стигам магистралата, предното ми стъкло вече се е превърнало в барабан, по който небето блъска яростно. Навсякъде край мен автомобилите намаляват и спират на банкета. Когато съзвездието от червени светлинки изчезва, насочвам мисли към брат си.
Като малък Симон беше момчето, което ще се покатери на някое дърво по време на гръмотевична буря, за да спаси улично коте. Една нощ, на брега в Кампаня, го видях да се гмурва сред колония искрящи медузи, за да извади момиченце, понесено от силното течение. През зимата, когато той беше на петнайсет, а аз на единайсет, отидох при Симон в сакристията на „Свети Петър“, където той беше помощник при богослуженията. Трябваше да ме заведе в града да се подстрижа, но докато излизахме от базиликата, през един прозорец в купола на шейсетина метра височина влетя птица и я чухме как се блъсна в нещо горе. Симон изгаряше от желание да погледне, затова изкачихме на бегом хиляди стъпала и се озовахме на възтесен мраморен балкон. Той опасваше купола над високия олтар, а от въздушната бездна ни делеше само предпазен парапет. Гълъбът беше на земята, мяташе се в кръг и кашляше кръв като мастилени пръски. Симон се приближи и го взе. И в този момент някой кресна: „Спри! Не се приближавай повече!“.
От отсрещната страна на купола някакъв мъж се беше надвесил над перилата. Беше вперил в нас зачервените си очи. Симон тутакси хукна към него: „Не, господине! Недейте!“, развика се той.
Но мъжът преметна крак през перилата.
„Господине!“
Дори ако Бог беше дал на Симон криле, той пак нямаше да успее да се добере до там навреме. Мъжът се наведе напред и се пусна. Наблюдавахме го как прелита през „Свети Петър“ като карфица. Чух екскурзовод долу да казва: „… бронз, откраднат от Пантеона…“, а мъжът продължаваше да пада, вече по-миниатюрен от мигла. Накрая се разнесе писък и кръвта се разлетя като звезден прах. Свлякох се на земята. Не помня да съм помръднал, преди Симон да дойде да ме вземе.
Цял живот не мога да проумея защо Бог изпрати птица през онзи прозорец. Може би за да покаже на Симон какво е усещането нещо да ти се изплъзне между пръстите. Баща ни почина на следващата година, така че, изглежда, урокът беше съвсем навременен. Ала последният образ от онзи ден, запечатан в паметта ми, беше как, преди служителите да изведат всички от църквата, Симон стърчи на онзи перваз — застинал, протегнал ръце, сякаш се мъчи да върне птицата във въздуха. Все едно връщаш ваза обратно върху полицата.
През онзи следобед отново осветиха „Свети Петър“, както правят винаги, когато скочи поклонник. Само че никой не можеше да изличи гледката пред очите на едно дете. Две седмици по-късно диригентът на нашия хор зашлеви момче, задето пееше фалшиво, а Симон скочи от мястото си и удари диригента. Репетициите бяха отменени за цели три дни, докато родителите ни се мъчеха да накарат Симон да се извини. Обикновено той беше самото покорство, но тогава заяви, че по-скоро би напуснал хора, отколкото да се извини. Като се замисля как се превърнахме в мъжете, които сме сега, смятам, че основите бяха положени тъкмо тогава. Всичко, което знам за брат си, тръгва непоколебимо от онзи миг.
Десетилетието в живота на Симон между постъпването му в колежа и началото на обучението му като дипломат беше трудно за Италия. Убийствата и бомбените атентати от детството ни бяха приключили до голяма степен, но в Рим имаше повече протести срещу банкрутиралото правителство, което се сриваше под тежестта на собствената си корумпираност. Докато учеше в колежа, Симон участваше в протестите на студентите. В семинарията се включи в демонстрациите като проява на солидарност с работниците. Когато го поканиха за дипломатическа кариера, реших, че времето на протестите вече е зад гърба ни. Но после, преди три години, през май 2001 г., Йоан Павел реши да замине за Гърция.