— Птицата ли го направи? — питам го, но вече знам отговора.
— Не — сърдито отговаря Петрос. — Винаги си е било счупено.
Входната врата не е поддала, затова някой е влязъл в апартамента през прозореца.
Надниквам към вътрешния двор долу. Десет метра. Дори не мога да си представя как е възможно някой да се покатери толкова на високо.
— Стой тук и нищо не пипай — нареждам на Петрос.
Връщам се в спалнята на Уго и всичко се изяснява. Не Уго е зарязал бюрото си в такъв безпорядък. Не той е дръпнал стола. Коленича и забелязвам следи от опит да бъде отворен металният сейф.
Само че никой лост няма шанс с него. Тежи колкото човек и е завинтен за пода.
Комбинацията е 1-16-18. Думите, с които Исус е основал папството, както са записани в първото евангелие, шестнайсета глава, осемнайсети ред. Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят. Въпреки опита да бъде строшен механизмът работи гладко и пантите не издават нито звук. Уго купи сейфа, за да съхранява ръкописите за изложбата си, и наистина успя.
Вътре всичко ми е познато. Преди два месеца, докога то беше в Турция, Уго ми поръча да заключа ръкописите, които не му трябват. Остатъците, изтърсаците. Сред тях обаче има едно ново бижу — евтин бележник с кожени корици, който Уго разнасяше навсякъде със себе си. Питам се дали нахлулият в апартамента не е търсел точно това — изследователския дневник с бележките на Уго.
Разгръщам го и отвътре изпада снимка. Стомахът ми се свива, като я виждам. Мъжът на снимката лежи на облицован с плочки под. Изглежда мъртъв.
Свещеник. Римокатолик на средна възраст с хубава тъмна коса и едно бистро зелено око. Носът му е счупен. На мястото на лявото му око има тъмен отток, с цепка колкото на портмоне за монети. Челюстта му е окървавена. Тялото му е притиснало съборена табела на непознат за мен език. PRELUARE BAGAJE. Единствено по искрицата живот в зеленото му око става ясно, че човекът не е мъртъв, а много тежко ранен. На гърба на снимката някой е написал:
Внимавай на кого се доверяваш.
Свят ми се завива. Въздухът жужи.
— Петрос! — крясвам.
Пъхвам снимката обратно в дневника. Свалям от корковата дъска рисунката на Уго.
— Петрос, тръгваме си!
Заключвам сейфа, но пъхвам дневника в расото си. Повече няма да се връщаме тук.
Петрос ме чака от другата страна на паравана.
— Какво има, тате? — пита той, все още с парченцето лой в ръка.
Вдигам го на ръце и го понасям към вратата. Не му казвам за снимката. Не му казвам, че познавам окървавения свещеник.
Някакъв мъж разговаря с полицая в коридора. Поглежда нагоре, когато чува, че заключвам вратата на апартамента на Уго, но ние вече се спускаме по друго стълбище. По-старите крила на двореца са прорязани от такива частни проходи.
— Какво правим? — пита Петрос.
Много е малък, за да познава тайните пътеки, но усеща, че нещо не е наред.
— Скоро ще се измъкнем — уверявам го.
Спираловидното стълбище е тясно и неосветено. В мрака образът на окървавения свещеник се връща. Не съм виждал лицето му от години. Майкъл Блек, някогашният помощник на баща ми. Поредният служител на Секретариата.
Петрос промърморва нещо неразбираемо. Аз съм твърде погълнат от мислите си, за да го помоля да повтори. Значи Уго не е първата жертва на нападение. Дали Майкъл е оцелял? Петрос нетърпеливо ме бута в гърдите.
— Какво? — питам.
— Попитах защо този мъж ни следи?
Замръзвам.
В тесния цилиндър на стълбището се чуват стъпки.
10.
Увеличавам темпото, но стъпките също се забързват. Не мога да тичам по-бързо, понесъл момченцето си на ръце. Усещам как Петрос се е вкопчил в шията ми и е притиснал лице към ямката под брадичката ми.
От сумрака изниква нечий силует. Висок почти колкото Симон. Облечен е цивилно.
— Кой сте вие? — питам и отстъпвам назад.
В тъмното очите на мъжа са като късчета сребро.
— Отче, какво търсите тук? — пита той дрезгаво. Лицето му ми е напълно непознато.
— Защо ни следите? — питам настойчиво.
— Така ми е наредено.
Правя още една крачка назад. Само три метра, и ще излезем на публично място.
Мъжът разперва ръце и ги притиска в стените на стълбището.
— Отец Андреу? — пита той.
Телцето на Петрос се стяга в ръцете ми. Не отговарям.
После мъжът вади нещо от джоба си. Започвам да отстъпвам. И тогава виждам какво ми показва: две метални лаврови клонки около жълто-бялото знаме на Ватикана. Значка.