— Хайде да поговорим — казва Лео и ми подава чиния с храна.
Но тъкмо сядаме, и мобилният ми звънва. Отсреща се разнася пресипнал глас:
— Ало, Алекс? Пак е Майкъл. Мислих над думите ти. — Звучи по-различно. По-напрегнато. — Не знаех, че имаш дете — продължава той. — Заслужаваш да чуеш някои неща.
— Тогава ми ги кажи.
— Отиди на уличния автомат до гарата. Предпочитам да си извън Ватикана.
— Не се безпокой, това е мобилният ми телефон.
В нашата държава се е загнездил страхът, че линиите се подслушват. Някои служители на Секретариата изобщо не говорят по телефона, освен колкото да си уговорят среща очи в очи.
— Нямам доверие на твоята представа за безопасност — отговаря Майкъл. — Отиди на уличния телефон на Виа дела Стационе Ватикана. Близо до билборда край сервиза е. Ще ти звънна там след двайсет минути.
Мястото, което ми описва, е точно зад хотела ни. Мога да бъда там след пет минути. Обръщам се към Лео и го питам само с устни: „Ще постоиш ли с Петрос няколко минути?“. Той кимва и аз отговарям:
— Добре, ще чакам.
Сервизът е дупка с графити по стените и метални решетки на кръглите прозорчета. На билборда жена с гърди като дини рекламира някакви телефонни услуги. Контейнерът за смет от отсрещната страна на улица зее срещу нея с полуотворения си капак. От тук виждам задната фасада на хотела ни над стените на Ватикана, а над нея — купола на „Свети Петър“. Погледът ми обаче привличат релсите в далечината.
Със Симон обичахме да гледаме товарните влакове, които пристигат и заминават от гарата на Ватикана. Вместо вагони с въглища и зърно те докарваха делови костюми за магазините ни или мрамор за строителните проекти на Лучио, или ваксини за мисионерите в далечните страни. Когато бях на дванайсет, Гуидо Канали се опита да открадне кутия с ръчни часовници от един вагон и накрая събори върху себе си два комина касетки. На касетките пишеше ЗА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО, поради което останалите момчета отказваха да ги докоснат, дори и за да освободят затиснатия под тях Гуидо. Само Симон ги отмести, по четирийсет килограма всяка. Червени портокали — ето какво се разпиля по перона на гарата. Бяха изпратени на Йоан Павел от някакъв манастир в Сицилия. Тези портокали едва не убиха Гуидо.
Питам се дали този Симон сега не е жив единствено в моето съзнание. Дали обучението му в Секретариата не е прекратило съществуването му. Клетвата е нещо много обвързващо за всеки католик и църковните закони предвиждат наказания за нарушаването ѝ. Но дори Майкъл Блек прояви храбростта да направи изключение.
Майкъл Блек е Юда за нашето семейство — поне в очите на Симон. Преди шестнайсет години Майкъл и баща ми заминаха заедно за Торино за оповестяването на радиовъглеродното датиране на плащаницата. Татко се върна съсипан. Когато почина осем седмици след това, Майкъл беше напуснал работата си и беше написал на семейството ми писмо, в което се казваше, че нашата идея за обединение на църквите е смехотворна. Очевидно православните очаквали от нас единствено да наливаме вода в мелницата на отколешни вражди, нови основания да ни обвиняват за всичко. Майкъл настояваше да узнае защо баща ми толкова държи на обединението с триста милиона православни, които гледат на източните католици — повечето от нас малцинства в православните страни — като на еретици и ренегати. Малко след това Майкъл си намери нова служба при втория човек във Ватикана — кардинал Боя.
Боя тъкмо започваше да извива протегнатата към православието ръка на Йоан Павел и Майкъл се вместваше в плановете му като видя свещеник, наричан Квазимодо — човека, когото изпращат да плаши хората, да предизвиква отвратителни недоразумения и да съсипва часовниковия механизъм на дипломацията. Квазимодо е отдушник на недоволството на една бюрокрация, в която никой няма право на открито неподчинение към папата. Майкъл крещеше на православните свещеници и ги оскърбяваше публично. Превърна сензационните интервюта в изкуство. За Симон това беше най-сериозното предателство. Брат ми така и не прие, че вярата може да предизвиква ожесточени промени в сърцето и че човек, който обръща гръб на нещо, често се разкайва, като става неговата противоположност. Махни се от мене, Сатана.
Майкъл, когото помня, е различен. В света на консервативните свещеници с расо той беше млад американец с риза с къси ръкави и евтина якичка. Носеше дигитален часовник и кецове „Найк“ в свещеническо черно. Две години преди фиаското с радиовъглеродното датиране той заведе двама ни със Симон на Испанските стълби за откриването на първия „Макдоналдс“ в Рим. Скандализираше италианците, като пиеше кока-кола на закуска. Преди да се запозная с Майкъл, не проумявах възможността да си успешно различен. Да бъдеш блажено и напълно неасимилиран от средата. Натъжава ме мисълта, че Секретариатът превърна този лекомислен и безхарактерен човек в нещо по-лошо от обикновен бюрократ. В дъното на бащината ми печал винаги съм долавял една безответна вяра, че някой ден светът ще поддаде и ще е възможен среден път. Така и не разбрах защо Майкъл се промени, но подозирам, че баща ми е виновен, тъй като го зарази с прекалено много оптимизъм. Един грък има зад гърба си двайсет и пет века болезнена история, която не позволява на мечтите му да се развихрят неконтролируемо, ала няма нищо по-опасно от това да вдъхнеш надежда на един американец.