Дневникът започва с нещо, което приятелят ми е залепил от вътрешната страна на предната корица. Писмо, изпратено до всички куратори във Ватиканските музеи.
Поради важността на приходите от музейни билети за икономиката на Ватикана Негово високопреосвещенство моли всички куратори в срок от шейсет дни да направят предложения за три нови изложби, включително с проектобюджет. Да бъдат адресирани до кабинета на директора с копие до Негово високопреосвещенство.
Писмото е с дата отпреди осемнайсет месеца. След него дневникът на Уго започва с ръкописен списък, озаглавен „Идеи за изложба“. Вътре фигурират ръкописи от ранното Средновековие. Късни християнски графити. Развитие на Исусовата иконография във Византийската империя. Никъде не се споменава Свещената плащаница. Едва две седмици по-късно Уго попада на начално научно изследване, което поставя под въпрос радиовъглеродното изследване. Реакцията му е три подчертани думи най-отдолу на страницата: Възраждане на плащаницата!
На следващата страница има скица на самата реликва, като следите от раните са оградени и са отбелязани съответните редове от евангелията: побой, бичуване, трънен венец, пронизване с копие. Една седмица по-късно Уго лично предлага изложбата на вуйчо Лучио. Срещата им явно се оказва силен стимул за проучването на Уго. Вуйчо ми, най-неопитният мотивационен оратор на света, по някакъв начин е успял да вдъхнови Уго. Материалите в дневника му стават все по-дълги. И по-научни. И не щеш ли, само за една нощ, се случва нещо странно.
Без обяснение Уго посвещава две страници на заглавията на други книги Евангелието от Тома. Евангелието от Филип. Апокрифът на Яков. Това са неканонични текстове, които християнството не признава за свещени. Макар да не разкрива по какви причини ги е включил, аз чета между редовете. Точно когато вуйчо ми проявява интерес към идеята на Уго, библейските евангелия са го отвели до задънена улица. Отпратките към плащаницата не водят до никъде. Затова Уго мята мрежата по-нашироко, опитва се да проследи плащаницата, която напуска Йерусалим през 33 г. по някой от безбройните възможни пътища. Десет дни не пише нищо в дневника. А после попадам на следната озадачаваща записка:
Днес се свързах с православен учен, който твърди, че знае къде е отнесена плащаницата след Разпятието. Твърди, че във византийския град Едеса съществува древно предание, свързано с мистична реликва, подобна на плащаницата. Въпреки че съм скептичен, утре ще се срещна със свещеника, който ни свърза. Не мога да откажа, защото той е племенник на Н.впр. Племенник на Негово високопреосвещенство. Симон.
Вдигам поглед от страниците. Едно неприятно, странно чувство бръмчи в мен като муха в стая. Нещо не е наред. Следващият откъс предлага описание, което разсейва всякакви съмнения:
Той е самото въплъщение на свещеник от Секретариата: красив, синеок, елегантен. Много висок и слаб. Проявява силна загриженост към изложбата ми и веднага ми става ясно, че има някакъв личен интерес. Иска да вечеряме утре. Не виждам начин да се измъкна.
Вероятно тази среща на бъдещите приятели не се е състояла.
Но по време на първото ми гостуване в апартамента на Уго двамата със Симон ми разказаха как един куратор от Ватикана припаднал насред турската пустиня и бил спасен от млад свещеник от посолството. Текстът в този дневник е с девет месеца по-стар. Уго и Симон са ме излъгали, че запознанството им е било случайно.
Слагам книгата върху гърдите си, страшно озадачен. Нямат причина да крият нещо от мен.
Историята, която ми сервираха, винаги ми се е струвала малко нелепа. Симон сякаш се дистанцира от нея още докато Уго я разказваше. Подробностите бяха достатъчно реалистични — слънчевите изгаряния на Уго, счупените му очила, — но ако срещата им в пустинята наистина се е състояла, вероятно не е била първата. Тогава защо спомените им са толкова избирателни? Какво може да е онова, което са сметнали, че трябва да завоалират?
Отново разгръщам дневника. Следващият текст за пръв път изважда наяве цялата логика в основата на изложбата на Уго.
Учениците намират плащеницата и я отнасят в Едеса, чийто цар навремето е поканил Исус да го навести.
Уго обаче е изпълнен със съмнения.
Тия православни не схващат ли, че това е една средновековна легенда? Наистина ли вярват, че най-ценната ни реликва от векове се пази в някакво незначително византийско градче на границата!
Изглежда, му убягва иронията, скрита във въпроса. Повече от хиляда години по-късно първата поява на плащаницата в Западна Европа се оказва в затънтено френско селце. Подобно на създателя си реликвата никога не е бързала да отиде в големите градове. Уго обаче продължава: