По средата на закуската мобилният ми започва да пиука. Симон е изпратил съобщение.
Алекс, изникна нещо. Да се видим в изложбената зала веднага.
Оставям салфетката си до чинията и казвам на Петрос да хапне още малко и да тръгваме.
По време на подготовката за изложбата на Уго са затворили цяло крило на музея. Товарни камиони стоят с работещи двигатели пред галериите като бойни слонове и летният въздух трепти от изгорелите газове. Вътре върволица мотокари и палетни колички разнасят картини, витрини и плоскости, движейки се със скоростта на погребална процесия. Монтират дървени рамки, крият древни фрески зад портативни стени, превръщат стари коридори в празни бели тунели. Произведения на изкуството, които не са помръдвани, откакто Италия е станала държава, изведнъж изчезват.
Отваря се вратата на служебен асансьор. От долния етаж се качват двама реставратори. В дъното работници облепят сглобените панели. Електротехници проверяват осветлението. Гледката на толкова много хора от различни отдели, извикани да работят заедно в последния момент, създава усещане за извънредно положение. Сигурно затова ми се е обадил Симон Уго явно е оставил много недовършени неща.
Колкото по-навътре в залите навлизаме, толкова повече се изостря любопитството ми. На една от стените има фотос с размерите на билборд на учените, оповестили резултатите от радиовъглеродното датиране през 1988 г. Зад тях има снимка на черна дъска с изписани години, придружени от многозначителна удивителна: 1260-1390! Не разбирам защо Уго е окачил това тук, докато не забелязвам стъклена витрина като в бижутерски магазин, тапицирана с черен сатен. Вътре върху златиста стойка са подредени древни книги, една от които е по-нависоко от останалите. Унгарска богослужебна книга, гласи табелката. Отгърната е на илюстрация с черно мастило, на която се вижда мъртвото тяло на Исус, подготвено за увиване в погребалното платно.
Платното прилича удивително на Торинската плащаница: има същата форма, вижда се същото разположение на трупа върху него, същата поза на Христовото тяло — с прикриващи гениталиите длани. Забелязва се дори една рядка подробност, която Уго ми обясни веднъж: не се виждат палците. Съвременни патолози установили, че ако пирон прониже конкретен нерв близо до дланта, палците неволно се свиват. Почти никоя картина от западното изкуство не отразява тази подробност правилно — но и на плащаницата, и на тази илюстрация е точно така. Най-удивителното е, че платното на нея има четири Г-образно разположени точки. Това са необяснимите дупки върху Светата плащаница, точно под лакътя на Исус. Художникът на тази книга явно е разглеждал плащаницата отблизо, но на табелката до илюстрираната богослужебна книга скромно пише:
1192 година. Шейсет и осем години преди най-ранната възможна дата според радиовъглеродния анализ.
Разглеждам всички табелки във витрината и внезапно проумявам. Уго изтъква нещо. Огромният фотос на едната стена на галерията е точно срещу ръкописите до другата стена. Нашата библиотека срещу вашата лаборатория. Вашата наука тепърва прохожда и няма памет, но нашата Църква е древна и не забравя нищо. Тези книги на практика доказват, че радиовъглеродните изследвания грешат: всяка книга в тази витрина споменава реликва, наглед сходна на плащаницата, и всички тези текстове са написани преди най-ранната възможна дата според радиовъглеродния анализ.
Взирам се в чудатите необичайни имена на авторите им. Ордерик Виталис. Гервазий от Тилбъри Тези ръкописи са звезден прах от вече изчезнала вселена. Оригинални текстове от латински автори, творили в епохата на кръстоносните походи. За началото на разкола между католици и православни обикновено се смята 1054 г., когато гневен папски пратеник в столицата на православието Константинопол си позволява волността да отлъчи патриарха от Църквата. Но това никога не би се случило, ако хората от Запада вече не са били откъснати от Изтока и от неговите християнски традиции. Десетилетия по-късно кръстоносците отново отварят очите на Запада и ръкописите, които виждам тук, написани през XII в., улавят точно този момент. Позанемареният ми латински е достатъчно добър, за да забележа новината, която пристига от Светите земи, новината, която неспирно владее католическото въображение: има един град, наречен Едеса, в който се пази древно платно с мистичен образ на Исус.