Диего взема саковете ни и махва към вратата.
— Колата ви чака.
Нашата кола. До палацото на Лучио се стига за пет минути пеша. Обаче никога през живота си не съм изпитвал такава признателност, че ще се кача в кола.
Когато пристигаме, заварваме само монахините.
— Негово високопреосвещенство и брат ти все още работят по изложбата — обяснява Диего. Клати глава така, сякаш в музеите копаят нов кръг на ада. — Е, какво се случи?
Подавам му снимката в плика. Той прочита бележката на гърба и се навъсва.
— А охраната ви?
— Агентът от жандармерията ми каза, че са го отзовали.
Диего изръмжава.
— Ще видим тази работа.
Но преди да успее да стигне до телефона върху бюрото си, го питам:
— Диего, знаеш ли нещо за това? — И посочвам бележката на снимката. — За откритието на Уго?
— За „Диатесарон“ ли?
— Не, нещо повече е.
Той обръща снимката.
— И искат ти да им кажеш какво е?
— Майкъл Блек също спомена нещо подобно.
Той сключва вежди — името на Майкъл не му е познато. Малко са свещениците с по-нисък сан от епископ, чиито дела може да се озоват върху бюрото на вуйчо ми.
— За пръв път чувам. Но ще проверя какво ще ми каже началникът на жандармерията.
Махвам с ръка и казвам:
— Нека най-напред да поговоря със Симон и вуйчо.
— Сигурен ли си?
Не знам дали вече може да се има доверие на жандармерията.
Диего ме поглежда в очите.
— Алекс, тук сте в безопасност. Уверявам те.
— Признателен съм ти.
— Може ли един плодов пунш, Диего? — обажда се Петрос.
Диего се усмихва.
— Веднага ще донеса три плодови пунша — намига ми той. Приготвя хубав коктейл „Негрони“ Обаче се поколебава за част от секундата и добавя едва чуто: — Трябва да ти кажа, че довечера очакваме посетител.
— Знам.
— Ти ще се присъединиш ли?
— Да.
Този факт го кара отново да се намръщи. После продължава към кухнята.
След като Петрос получи предостатъчно време да се настани, му казвам, че трябва да разопаковам багажа ни. Диего схваща намека и отвлича вниманието на Петрос, за да остана сам в спалнята.
Отново изваждам снимката от плика и впервам поглед в номера на гърба ѝ. Стационарен телефон някъде в града ни. Номерата на Ватикана имат същия код като този на Рим, но започват с 698. За няколко евро собственикът на номера е можел да си купи предплатена сим-карта с римски номер. Ала не го е направил, което е един вид послание. Намирам централата и моля монахинята да провери чий е телефонният номер.
— Отче, имаме политика против тези неща — учтиво ми напомня тя.
Благодаря ѝ за отделеното време и затварям. В централата работят десетина монахини, така че надали ще попадна отново на същата. Набирам пак и обяснявам, че съм електротехник от отдела по поддръжка, някой ми е звъннал за ремонт, но разполагам само с номер за обрат — на връзка. Нямам нито име, нито адрес.
— Номерът не е регистриран — услужливо ме осведомява монахинята. — В Палацо ди Николо е. На третия етаж. Само с това разполагаме.
— Благодаря ви, сестро.
Затварям очи. Папският дворец е същинска грамада от по-малки дворци, построени един върху друг от различни папи преди векове. Дворецът на папа Николай III е ядрото му и е на повече от седемстотин години. Там се намира най-могъщият организъм на Светия престол. Секретариатът на държавата.
Коремът ми се свива. Секретариатът е безличен. Хората в него идват и си отиват. Назначават ги, изпращат ги в чужбина, сменят ги. Има само един начин да разбера чий е телефонът.
Набирам го и той звъни продължително. Накрая се включва телефонен секретар. Но няма записано съобщение. Само мълчание, последвано от пиукане. Не съм измислил какво ще кажа. Но думите сами се изливат:
— Каквото и да искаш от мен, нямам нищо. Не знам нищо. Ногара не ми е разкрил тайната си. Моля те, остави мен и сина ми на мира.
Поколебавам се, после затварям. В съседната стая Петрос играе игра на компютъра на Диего. Риболов. Наблюдавам го как пуска въдицата и чака. Пуска въдицата и чака.
Следобедът отминава. От прозорците на апартамента на последния етаж виждам всичко случващо се в страната. Всеки, който идва от която и да е посока. Нищо не може да ме изненада. Което помага на паниката да отшуми и на нейно място се настанява бдителността. Диего намира кол ода карти и въвежда Петрос в скопа — играта, която играех с Мона в болницата след раждането му. Тъкмо минава шест, когато Лучио и Симон се връщат от изложбата. Вуйчо веднага настоява да узнае какво се е случило и защо с Петрос вече нямаме охрана. Вместо да разказвам всичко пред Петрос, подминавам темата. Монахините са приключили с приготвянето на вечерята и подреждат масата, затова сядаме да се храним някак делово по непонятна за мен причина. Лучио подема молитва от челото на масата. Казваме я всички заедно — четирима свещеници и едно момче. Доколкото изобщо някога сме се чувствали като нормално семейство, сега се чувстваме така.