— Вече не съм Малкия Гуидо — отбелязва той. — Баща ми почина миналата година.
— Съжалявам.
— Аз не. На какво дължа това обаждане?
— Наблизо съм и се нуждая от услуга. Можеш ли да ми отвориш портата?
Съдейки по учудения му тон, явно не подозира нищо за Симон Още една добра новина. Договаряме се: два пропуска за предстоящата изложба, които Гуидо знае, че мога да набавя чрез вуйчо Лучио. И най-нехаещият лентяй в нашата държава би искал да види какво е направил приятелят ми Уго.
Затварям и поемам нагоре по тъмната пътечка към мястото на срещата ни. Вятърът се изостря до пронизителното свистене, което чувах по време на телефонния разговор със Симон.
Учудвам се — и отначало изпитвам облекчение, — че не откривам тук никакви признаци за проблеми. Досега винаги когато съм прибирал брат ми от полицията, той се е оказвал замесен в някаква бъркотия. Тук обаче няма жители, които да демонстрират с лозунги на площада, няма служители на Ватикана, излезли с искания за по-високи заплати. Папският летен дворец в северния край на селото изглежда безлюден. Двата купола на Ватиканската обсерватория се извисяват от покрива като цицини на главите на анимационните герои, които Петрос гледа по телевизията. Тук няма нищо нередно. Няма дори признаци на живот.
Пешеходна алея води от двореца към папските градини, а до портата към тях съзирам огънче от запалена цигара в черен юмрук.
— Гуидо?
— Страхотно време за посещение. — казва той, а цигарата пада в една локва и угасва.
Когато очите ми привикват с тъмното, установявам, че изглежда досущ като покойния си баща, Големия Гуидо: със сплескана физиономия и широки плещи. Възмъжал е от ръчния труд. Ватиканският телефонен указател е пълен с хора, които със Симон познаваме от деца, но двамата с него сме почти единствените свещеници. Част сме от кастова система, в която мъжете с гордост заемат местата на бащите и дедите си, които са лъскали подове или са поправяли мебели. Понякога обаче ти докривява, като видиш, че някогашните ти другари в игрите се издигат по-нависоко. Долавям заядлива нотка в гласа на Гуидо, когато отключва металния катинар, посочва пикала си и казва:
— Качвай се, отче.
Портите възпират всякакви натрапници, а живият плет — погледите. От двете страни на територията ни има по едно италианско село, но тук е усамотено. Гръбнакът на това възвишение, дълъг около осемстотин метра, е частната приказна страна на папата. Кастел Гандолфо е по-голям от целия Ватикан, но в този имот живеят само няколко градинари, работници и възрастният астроном йезуит, който денем спи. Истинските обитатели са овошките в кашпи и алеите с пинии, акрите с цветни алеи и мраморните статуи от времето на езическите императори, които сега са поставени в градината, за да извикват усмивка на устните на Йоан Павел, докато се разхожда тук през лятото. Гледката се простира от езерото до морето. Докато пътуваме с пикапа на Гуидо по непавираната градинска алея, не забелязваме друго живо същество.
— Къде искаш да отидеш? — пита Гуидо.
— Просто ме остави в градината.
Той извива вежди.
— Насред това тук?
Бурята вилнее. Странната ми молба е събудила любопитството на Гуидо, който пуска радиостанцията, за да провери дали не съобщават за нещо необичайно. Само че и там мълчат.
— Приятелката ми работи отсреща — съобщава той и повдига пръст от волана, за да ми покаже. — В маслиновите горички.
Не казвам нищо. Развеждам из това място новите попълнения в старата ми семинария, затова околността ми е позната. Но на тъмно и в този проливен дъжд различавам единствено ивицата на пътя пред фаровете. Когато наближаваме градините, не виждаме полицейски коли, нито градинари с фенерчета, които да притичват в дъжда.
— Притиснала ме е до стената — признава Гуидо, клатейки глава. — Обаче какъв задник има, Алекс — подсвирва той.
Колкото по-надълбоко в сенките навлизаме, толкова повече ми просветва, че нещо адски се е объркало. Симон вероятно е сам под дъжда. За пръв път ми хрумва, че може да е ранен. Да е претърпял злополука. По телефона обаче той спомена за полицията, не за линейка. Превъртам отново разговора ни в мислите си и търся нещо, което не съм разбрал правилно.
Пикапът на Гуидо свърва нагоре по пътя към градините и излиза в края на една поляна.
— Достатъчно навътре сме — казвам. — Ще сляза тук.
Гуидо се озърта.