— Разбирам — уверява го брат ми.
— Трябва да ви предупредя също, че ако този каноничен процес ви обяви за виновен, ще бъдете предаден на светските власти за наказателно дело за убийство.
Изражението на Симон си остава непроменено. Той разполага със запаси от сила, които и родителите ни не можеха да проумеят. По-невъзмутим е дори от Лучио. Ала спокойствието му сякаш почива върху тъга. Иска ми се да го утеша. Но знам, че ако протегна ръка, тя ще трепери. Минято побутва обвинителния акт към него.
Симон го взема, но само потупва листовете върху масата, за да ги подравни, и му ги връща.
— Може да го прочетете сега — пояснява Минято.
Ала когато отново му подава документа, Симон отговаря с ведро изражение:
— Монсеньор, признателен съм за помощта ви, но не е необходимо да чета обвинителния акт.
Настава кратко мълчание, преди той отново да заговори. И в тази пауза ме обзема неистов страх. Усещам старо и познато подводно течение. Моля се да греша и брат ми вече да не е човекът, който беше някога. Ала въпреки това имам съвсем ясно предчувствие какво ще каже.
Симон се изправя.
— Решил съм, че няма да се защитавам срещу обвинението в убийство.
— Симон! — възкликвам аз.
По лицето на Минято плъзва усмивка на недоумение. Сърцето ми се раздира от болка, която съм се молил да не изпитам никога отново.
— Какви ги говорите? — пита монсеньорът. — Признавате, че сте убили Уголино Ногара, така ли?
— Не — категорично заявява Симон.
— Тогава ми обяснете, ако обичате.
— Няма да се защитавам.
— Симон, моля те, не го прави — настоявам аз.
— Според каноничното право сте длъжен да се защитавате — обяснява със сериозно изражение Минято.
Думи на разумен човек. Обикновен, разумен човек, който изобщо не разбира брат ми. Стисвам ръката на Симон и се опитвам да го принудя да ме погледне в очите.
— Симон, що за глупости? — просъсква Лучио.
Брат ми обаче подминава въпроса му и се обръща към мен. Погледът му е почти празен. Подготвял се е за този момент. Вече знам, че каквото и да кажа, няма да му въздействам.
— Не биваше да те замесвам в това, Алекс — казва. — Много съжалявам. От този момент нататък те моля да стоиш настрана.
— Симон, не може да го на…
— Не ставай глупак! — срязва го Лучио. — Ще изгубиш всичко!
Ала преди да успее да продължи, на прага застава Диего и напрегнато съобщава:
— Ваше високопреосвещенство, отвън чака посетител.
Симон поглежда часовника си, надига се от стола си и се вторачва към отворената от Диего врата. Двамата с посетителя в коридора се измерват с поглед.
— Какви ги вършиш? — питам.
— Сядай! — нарежда Лучио. В тона му се прокрадва истерия.
Но Симон пъхва стола си под масата и леко кимва.
Тялото ми се сковава от мъка. От скръб. Ето го пак, възкръснал от мъртвите. Симон, когото никой не е способен да промени, който все още е в състояние с един замах да отхвърли света.
— Вуйчо — казва той, — помолиха ме да приема домашен арест и аз се съгласих.
— Това е абсурдно! — Вуйчо посочва с пръст непознатия на прага. — Кой е този човек? Отпратете го!
В глухотата на Симон обаче има някакво величие. Той се обръща и се отдалечава. Вече нищо не стига до него.
Почти нищо. Петрос скача от бюрото на Диего и се втурва към чичо си.
— Свърши ли срещата ви?
Симон спира до вратата. Пред ангелското личице на сина ми.
— Ще ми прочетеш ли приказка? — Очите му са толкова невинни, изпълнени с надежда. Стои пред своя герой, който никога не му отказва нищо.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам — прошепва Симон.
— Къде?
Брат ми коленичи, разперва ръце като крилете на албатрос и казва:
— Не се тревожи за това. Ще направиш ли нещо за мен?
Петрос кима.
— Каквото и да чуеш да говорят хората, не губи вяра в мен. Обещаваш ли? — Притиска лице към телцето на Петрос, за да не види синът ми разчувствания му поглед. — И помни, че те обичам.
Човекът на прага стои безизразно и мълчаливо. Не се ръкува със Симон. Не показва, че забелязва присъствието на останалите. Само чака знак от брат ми и го отвежда. Лучио се е изправил.