— Опасявам се, че не разбирам, отче Андреу. Някой иска да осуети изложбата, да не ѝ даде гласност. А в същото време ви заплашват, за да разкриете за какво става дума в нея.
— Ако не ми вярвате, ще ви покажа бележката, която пристигна в хотелската ми стая.
Той неохотно се съгласява. За пръв път обаче ми хрумва, че преценява доколко да ми се довери.
Отивам в спалнята и заварвам Петрос заспал на леглото. Завивам го и се връщам при Минято с плика. Той разглежда текста на гърба, но много дълго мълчи. Накрая казва:
— Трябва ми време. Може ли тази вечер да взема това със себе си?
— Да.
— Освен това трябва да премисля всичко, което ми казахте току-що. — Проверява часовника си. — Да се срещнем сутринта в кабинета ми?
— Разбира се.
Той написва на гърба на една визитка 10 ч. и ми я подава.
— Ще ви задам още въпроси за изложбата на Ногара, затова ви моля, бъдете готов да ми отговорите. А междувременно очаквам скоро да науча къде е брат ви. Ако пък вие научите, незабавно се свържете с мен.
Кимвам, след което Минято се надига и прибира обвинителния акт обратно в куфарчето си.
— И последно — казва гой и щраква закопчалките. — Трябва да поговорите с домашната си помощница за проникването с взлом.
— Тя не е излъгала за случилото се.
Той снижава глас:
— Отче, искате от мен да повярвам във версия за това убийство, която смятам за почти невъзможна. В замяна настоявам и вие да направите същото. Поговорете с домашната си помощница. Трябва да разбера защо от жандармерията са стигнали до това заключение.
15.
След като Минято си тръгва, известно време оставам сам до масата. Взирам се в стола, на който седеше Симон Към мястото върху червения филц, където той остави обвинителния акт, след като отказа да го погледне. Минято вече си е тръгнал, време е за равносметка. Брат ми го направи — най-накрая сам се заколи.
Нашата религия е за капитани, които се надяват да потънат заедно с кораба. Макар да учим децата си, че най-лошото нещо, което Юда е извършил — по-лошо дори от това, че е предал Исус, — е, че се е самоубил, истината е, че кръвта пулсира в жилите на нашата религия, тласкана от силния ни импулс към самоунищожение. Никой няма любов, по-голяма от тая, казва Исус в Евангелието от Йоан, да положи душата си за своите приятели. Питам се защо Симон постъпва така. Заради Уго ли? В памет на баща ни?
Или заради мен?
Няколко месеца след смъртта на баща ни, когато Симон беше на седемнайсет, той отиде на бар заедно с няколко наши приятели от швейцарската гвардия и там попаднали на група мъже от жандармерията, които се състезавали на канадска борба. Нищо организирано, просто полицаи, които изпускат парата. Симон не беше достатъчно голям дори да шофира, но беше станал най-високият човек в страната ни. Освен това след смъртта на баща ни беше развил страст всеки ден да отупва боксовата круша в спортната зала на гвардейците. Затова, когато влязъл в онзи бар, ръцете му до лактите били по-дебели от бицепсите му, а щом полицаите ги забелязали да се подават под навитите ръкави на ризата му, поискали да видят и какво може да прави с тях.
Гвардейците започнаха да закрилят брат ми. Двамата с него вече пропадахме в тъмната бездна, зейнала след смъртта на баща ни. Никой не разбираше самотата ни така добре като тези момчета от далечните кантони. В онзи ден в бара те дръпнали Симон настрани и го повели към изхода, но собственият им офицер им казал да почакат. Искал да види какво ще стане.
Симон изгубил първата си схватка. Вдигнал лакътя си от масата — фал, и полицаят стоварил ръката му върху дървото. Обаче решили да продължат, а гвардейският офицер обяснил на Симон някои тънкости. Този път той спечелил, като едва не счупил ръката на офицера. Така се започнало.
Същата нощ той завел Симон на терасата на апартамента си в казармата на гвардейците и му задал два въпроса. Наистина ли Симон искал да става свещеник? Не би ли обмислил възможността да служи на Светия отец по друг начин?
Симон изслушал офицера, който му обяснил, че в нашата Църква има военна традиция, която върви ръка за ръка със свещеничеството. Преди пет века йезуитите благодарение на един войник поставили началото на военна дисциплина и вече настъпил моментът този дух да бъде възроден — да се съберат хора, да бъдат обучени и да станат членове на военен орден, за да служат на размирния свят. Човек като Симон би могъл да впрегне физическата си надареност, която като свещеник никога нямало да използва. Затова на следващата нощ брат ми отишъл заедно с офицера в Рим, за да види за какво става дума. Офицерът насърчил брат ми да се отнесе непредубедено.