По-късно установих, че всъщност са отишли в зала за бой с кучета. Римската полиция затворила залата месец преди това, но тя се изпълнила с нов живот и там вече се провеждали свободни боксови мачове. Повечето бойци били бездомници и имигранти, а парите били предостатъчно, за да направят схватките кървави.
Офицерът показал на Симон, че сред зрителите има и деца. Момчета и момичета на осем, десет, дванайсет години, мръсни като плъхове, крещели в подкрепа на любимите си бойци. „Тези деца не идват на литургия — казал му офицерът. — Ето какво трябва да направим, ако искаме да стигнем до тях.“
По-късно Симон ми разказваше какви неща е видял през онази нощ. Децата протягали ръчички да докоснат пръстите на минаващите покрай тях бойци, вкопчвали се в шортите им, като че ли са болест, която и те искат да прихванат. Достатъчно големите да играят комар били най-отпред сред зрителите и залагали пари на схватките. Децата обаче били отзад. И тогава офицерът казал на Симон думи, които той никога не забрави:
— Кажи ми, виждал ли си някога дете да гледа свещеник така? — И му посочил едно момче край арената, притиснато между двама залагащи мъже, което наблюдавало схватката с безумен поглед.
Симон ми го описа като светец мъченик от картина.
— Господине, аз не се бия — отвърнал брат ми.
— Но ако те тренирам, ще можеш да се биеш — казал офицерът. — А когато спечелиш, тези момчета ще те последват, синко. Дори на литургия.
Симон не отговорил, затова офицерът му обяснил:
— Това е като танц. Двама мъже се договарят да не обръщат и другата буза. Не е грях. Ще те подготвя за няколко месеца, после ще те кача на арената.
— Няколко месеца… — повторил брат ми.
— Синко, ти вече си добър на боксовата круша. Ако поработим и върху някои техники за блокада, след десет седмици ще си готов.
А Симон, който не откъсвал очи от онова момче в публиката, отговорил:
— Ако това място още го има след десет седмици, ще го срина.
— Не се заблуждавай, ще си намерят друго място. Те нямат родители, нямат свещеници. Но ти, синко, с тези ръце, с тази сила, можеш да ги поведеш.
— Нали искаше да създадеш военна организация на свещеници? Тези са още деца.
— Нямам предвид тях, синко, а теб. Твоята сила е дар. Какво ще кажеш?
Знам какво си е помислил Симон, докато е слушал как онзи офицер го е наричал „синко, синко, синко“. Татко беше мъртъв. Лекарите още не бяха открили рака на майка ни, но той си беше там, разперил криле. А Симон, който вървеше с една година пред връстниците си, вече учеше в колеж, движеше се сред хора, измъкваше приятели от юмручни схватки и ги гледаше как се напиват толкова много, че дори не си правят труда да станат от леглото, за да се облекчат, а просто се напикават като животни. Никога не съм питал Симон защо се е съгласил на тези боеве. Но си представям, че е гледал онова момче сред зрителите и си е мислел за мен.
И така, гвардейците го тренираха. Заведоха го в залата в казармата си, където никой от двама ни не беше стъпвал дотогава, и Симон усвои левия прав удар, крошето, десния прав. Не и ъперкъта, защото брат ми тегли чертата пред удара, който винаги е насочен към главата на противника. Със сила като тази на Симон обаче и това му стигаше.
Девет седмици по-късно беше отишъл на първия си бой. Научих по-късно, както научавах за всичко преди онази последна схватка. Бил се с космат алжирец, за когото разправяха, че денем се налива със смокинова ракия, вместо да разтоварва багаж на летището. Така и не разбрах какво говорят хората за Симон.
Било грозна гледка. Симон танцувал и го бодвал с леки удари, докато алжирецът не изгубил търпение, и после, когато се привел да нанесе сериозен удар, Симон татуирал тялото му с удари. Към края на третия рунд по изражението на противника му си проличало, че едрото му тяло се изтощава. Че месестите му ръце са пламнали. Обаче стилът на Симон не допаднал на момчетата на задните редове. Подскачането и усукването, безкръвния бой. Симпатизирали на алжиреца, който очаквал на ринга да има по-тежки удари. След мача обаче Симон отишъл при тях и им обяснил, че не е боец, а хлапе, което иска един ден да стане свещеник. Играел заради тях, заради своите момчета. И го повтарял мач след мач, докато не им го набил в главите. Описвал им как се страхува от противниците си. Как се моли преди всеки мач, как се моли и след това. Не след дълго установил колко евтино можеш да купиш обичта на самотните хлапета. Скоро те раздирали дробовете си от викове и всяка вечер очаквали с нетърпение характерните удари на Симон, начина, по който брат ми съумявал да обърне срещу противника си собствената му агресия, собствената му нагласа „око за око“.