И тогава, след шестата или седмата среща на Симон, приятелят ми Джани Нарди дочу за боевете. Не за Симон, а за арената за свободен бой. И двамата отидохме.
Сигурно съм се досещал, че през цялото това време Симон е ходел някъде. През повечето уикенди преди онази вечер, когато беше играл канадска борба в бара, той се прибираше у дома да нагледа мама и да ме заведе на американски филм в „Паскино“ А сега през уикенд и дори по-често ми носеше подаръци от града, като че ли се чувстваше виновен.
У мен зееше празнота, която не можех да запълня. До такава степен привиквах с постепенното изчезване на семейството си, че отсъствието на Симон беше просто поредната такава проява. Имах си свой живот. Бащата на Джани беше служител в „Свети Петър“ и имаше ключове за килерите с инструменти на покрива на базиликата, затова с Джани се промъквахме там и организирахме пикници за приятелките си, пиехме вино и гледахме Рим отвисоко като царе. Той излизаше с момиче, което се казваше Бела Коста, а аз — с Андреа Норфи, после с Кристина Салвани, после с Пия Тицони, чието тяло беше толкова пищно за четиринайсетгодишно момиче, че очаквах статуите на покрива на базиликата да се обръщат след нея да я зяпат. Изобщо не се замислях какви ги върши Симон. А дори да знаех, нямаше да повярвам. Навремето аз бях побойникът в нашето семейство. Симон имаше римско тяло — силует като на нож за писма, мускули като ремъци, обаче аз бях наследил гръцките гени на баща си, врат като на улично псе и гръбнак, който не можеш да прекършиш. Биех се с другите момчета за удоволствие. Затова, когато Джани подочу за свободните схватки в старата зала за кучешки боеве, аз го замъкнах там. Исках да видя как се боксират с голи ръце.
Първият бой беше между двама бродяги от улицата, които се биеха смехотворно. Издържаха шест рунда, преди зрителите да изгубят търпение, после водещият обяви втория бой между нисък турчин, който просна някакъв пъргав дребосък с гащеризон. Дойде ред на третата схватка. И внезапно момчетата навсякъде край нас се изправиха и притихнаха.
Долу на арената изпълзя светлокож боец, лъскав като сапун. Стъпалата му скърцаха по спечената пръст на арената, като че ли са нови официални обувки. Щом го зърнаха, всички момчета в онази зала се разкрещяха като обезумели. Кръвожаден вой със затворени очи. Бойците бяха с гръб към нас, но когато онзи съблече ризата си — смъкна я като слой лепило, — усетих как гърлото ми се стяга. Защото познавах тези мускули. Знаех как се стягат от двете страни на гръбнака като криле.
— О! — чух да възкликва Джани. — Стига бе! Не може да бъде. — Сграбчи ме за ризата. — Алекс, това е брат ти.
Аз обаче вече си проправях път през тълпата. Хлапетата вече скандираха и се пляскаха по бедрата: Ооот-че, ооот-че, ооот-че!
Мъжете от предните редове трупаха парите за залози на купчини. Изскочи вторият боец. Имаше розова кожа и гърбица. Руснак, шушукаха хората. За пръв път в живота ми моят по-голям брат изглеждаше просто момче. Хлапе насред пясъчник. Беше по-висок от руснака с двайсетина и повече сантиметра и ръцете му бяха като бъркалки за цимент, но тялото му беше толкова слабо, сякаш Бог го беше направил от разтеглена дъвка.
Някой удари с гаечен ключ една тръба на тавана и Симон пръв излезе от своя ъгъл. Изкрещях името му, но гласът ми потъна в глъчката.
Добрах се до ръба на арената и после — сам не знам защо — просто останах там. И гледах. Защото изпитвах отчаяна нужда да видя как това се случва. Да видя как Симон наранява този човек.
Родителите ни винаги са ни предпазвали от такива места. Сбиех ли се в училище, баща ми ме налагаше с колана си. Обаче сега сме сами, Сим, затова си мислех, че може да ме научиш. Защото и аз го нося в себе си. Тази вечер го направи заради мен. Фрасни с юмрук този мъж по челюстта.
Повтарях със собствените си крака всяка стъпка на Симон на онази арена. Ритъма на стъпалата му, инстинктът, който му подсказваше колко дълго да разиграва противника и кога да престане — усещах всичко това и у себе си. Руснакът имаше месести ръце, юмруците му сигурно бяха изравяли цели кратери в тежките чували, но бяха бавни. И когато стигнеха до Симон, нас вече ни нямаше там. Връхлитахме го с десен прав и се чуваше пукот като от трошащи се кости. И отново се връщахме и замахвахме. Лицето на руснака вече кървеше, кожата около ребрата му беше посиняла. Но се връщаше за още и още. И ние му го давахме.
Хлапетата ревяха с пълно гърло. Ъгълчетата на устата ми се сцепиха, толкова силно крещях.