Давай, Сим! виках. Фрасни го!
Обаче от устата ми всъщност излизаше:
— Давай, Сим! Убий го!
Изведнъж Симон спря. Решителен, застинал на място, той впери поглед в тълпата. Руснакът се отдръпна назад.
Усетих над мен да надвисва сянка — толкова плътна, че Симон не би могъл да ме види дори ако Рим гореше. Но можеше да усети присъствието ми там. Искаше ми се да хукна, ала погледът му ме прикова.
Руснакът вече приближаваше, готов да се нахвърли върху брат ми. Можех само да го посоча.
Симон се извърна тъкмо навреме — руснакът само докосна косъмчетата на гърдите му. Но по някаква причина Симон се поколеба. Вторачи се в мен и ритъмът го напусна. Дори хлапетата горе забелязаха.
— Отче! — провикна се момче от тълпата.
Симон обаче не откъсваше поглед от мен.
Кракът ми повече няма да стъпи тук, Сим. Кълна ти се. Но този път заради мен довърши това. Дори ако после трябва да шият този човек в болницата, покажи ми, че разбираш.
Съдейки по изражението на Симон, по тъмните кръгове под очите му, знаех, че ме разбира. Извърна се и сви ръце — прикани руснака да се върне. Само за миг руснакът погледна към мен в тълпата.
Не него, изрече Симон само с устни и му махна към себе си. Мен.
Зрителите отново се оживиха, закрещяха като канибали. Руснакът пристъпи напред, замахна внезапно и отстъпи назад. Симон отвърна с рязък прав. Но нищо повече.
Този път руснакът изстреля комбинация от ляв прав и кроше, а Симон остави ударите да се стоварят върху тялото му толкова шумно, че хлапетата горе млъкнаха.
— Хайде де! — подкани го той и разтвори ръце. Само че този път дланите му не бяха свити в юмруци, а останаха отворени.
Руснакът стовари удар в ребрата на Симон и той едва се задържа на крака. Смръщи се от болка, когато се изправи.
Този път руснакът излезе с ляв прав, десен прав и кроше: левият прав едва улучи рамото на Симон, само че беше последван от кроше, мощно като товарен влак. Крошето извади брат ми от равновесие и го накара да се превие. Той инстинктивно изстреля ръце нагоре, за да предпази главата си. А после ги свали.
Никога не съм виждал друг боксьор да се подготвя така за удар. Руснакът отпусна дясната си ръка до долу, дори не си направи труда да държи гарда си вдигнат, и изстреля ляво кроше, което смаза бузата на Симон, все едно го е улучил чук за зашеметяване на добитък. Главата на брат ми едва не се откъсна от шията, но вместо това цялото му тяло отхвърча във въздуха. После се просна безжизнено в прахта.
Прескочих въжетата на арената с писъци и вой, без да съзнавам какво правя, но усетих нечии ръце — стискаха ме за раменете и ме дърпаха назад. Размахвах юмруци, но Симон вече се беше раздвижил на земята, опитваше се да се изправи. Извърна се към мен и ме погледна. От устата му като парашутчета се сипеха едри капки кръв, но той ме прикова с очи, сякаш нямаше друг в тази семинария освен нас, двамата братя, които се опитваха да вникнат в тази поука.
А руснакът просто чакаше, сдържаше ударите си, защото знаеше какво ще последва.
Над нас хлапетата от високите редове откачиха. Спрете!, крещяха те. Не! Защо не се бие? Поклатих глава срещу Симон с проточила се от устата ми слюнка и се провикнах:
— Не го прави. Моля те.
Но той изтри с ръка окървавената си уста, разтри главата си отстрани и се върна в боя.
Руснакът изстреля в брадичката му ъперкът, способен да разцепи и дърво. Ударът натроши каквото беше останало от челюстта на Симон и когато главата му отскочи назад, това беше краят. Още преди да се строполи на земята, брат ми вече беше в безсъзнание.
И тогава…
Боже мой! Колко го обичаха онези хлапета. Връхлетяха като вода през скъсана язовирна стена. Цяла армия не би могла да ги удържи. Както стърчах като вързан на първия ред, хлапетата заляха арената на вълни, обградиха тялото на Симон и не позволиха на руснака да направи нито крачка повече. Така и не разбрах как щяха да постъпят с брат ми мъжете от онази дупка — да го зарежат на улицата, да го закарат до съседния квартал, за да отклонят полицията от следата, — защото хлапетата се скупчиха край Симон, като че ли бъдещето им зависеше от това. Вдигнаха го върху валчестите си гърбове през тълпата и го изнесоха навън. Видях ги как си бъркат по джобовете и събират пари за такси до болницата. Половината от тях изглеждаха така, сякаш не бяха слагали и залък в устата си от седмица, докато се разделяха с последната си пара.
Когато най-сетне се добрах до тях, Джани им обясняваше кои сме и как ще отведем Симон у дома, където имаме лекари. А те ни гледаха, все едно сме се спуснали от небето в огнена колесница. Защото бяха чули онази единствена дума, онази вълшебна дума, която караше морета да се разделят и възкресяваше мъртъвци.