Ватикан.
— Спасете го — каза ми едното момче. — Не го оставяйте да умре.
— Заведете го при папата — настоя друго.
Тоест при Йоан Павел.
Последното, което зърнах на онова място, преди таксито да потегли в нощта, бяха скупчените хлапета, които гледаха как Симон си тръгва. Гледаха как брат ми изчезва от техните улици. И докато гледаха, се молеха.
Брат ми постъпва правилно, по християнски, мисля си сега, докато седя сам на масата, на която той се отказа от защита. Дълбоко в сърцето си Симон вярва, че постъпва така за нечие добро. Не знам за чие. Не знам и защо. Знам обаче, че трябва да го спра.
16.
Надниквам в стаята на Петрос, преди да изляза. Доскоро гледаше анимационни филмчета, но сега телевизорът е изключен. Отвореният тоалетен несесер е върху шкафчето, опръскан с вода — явно си е измил зъбите. Дори е включил нощната лампа. Целувам го по челото и премествам спящото му телце навътре на леглото, чудейки се дали, когато порасне, ще стане толкова нечовешки самостоятелен като чичо си. Питам се дали един ден няма и той да разбие сърцето ми. Надрасквам бележка на един лист:
Диего, трябва да свърша нещо за Минято. Ще се върна след час-два. Моля те, звънни ми на мобилния, ако Петрос се събуди.
След това звънвам на Лео, за да го помоля да отидем заедно при сестра Елена.
Манастирът е високо на хълма на Ватикана, мъртва зона нощем. Под нас Рим е мощно захранен с електричество, но тук, в градините, мракът е страшно плътен, сякаш е течен. С Лео се ориентираме по памет.
Той не пита защо сме тук. Когато мълчанието започва да натежава, решавам да му кажа истината.
— Обвиняват Симон в убийство. Смятат, че е убил Уго Ногара.
Лео се заковава на място. Не мога да видя изражението му.
— Какво? — пита той. — Какво е направил Симон, по дяволите?
— Дори аз не знам. Отказва да се защитава.
— Как така отказва?
Няма какво да му отговоря.
— Симон си е такъв…
— Ще прекара остатъка от живота си в килия в „Ребибия“
— Не. Ще го съди църковен съд, но трябва да запазим това в тайна.
Лео дълго асимилира чутото.
— И защо ще го правят?
— Не знам.
— На теб не сподели ли?
— Под домашен арест е.
Отново мълчание.
— Ако можеш да разбереш къде са го завели, би било някакво начало — казвам след малко. Швейцарската гвардия има постове из целия папски дворец.
— Разбира се, че ще го намеря — отговаря той, но гласът му глъхне неуверено. Тихо добавя: — Симон не го е направил, нали?
Брат ми в неговото най-странно, най-непроницаемо състояние. Дори негов приятел го смята за способен на всичко. Един Бог знае какво ще реши тричленният съд.
Най-сетне над нас, на върха на хълма, се появяват светлини. Стигнали сме до старата средновековна кула, от чийто покрив се издига антената на Радио Ватикана. Стена, увенчана със сателитни чини, свързва кулата с друг строителен проект на Йоан Павел — манастир на бенедиктински монахини.
— Аз ще остана отвън — казва Лео.
Не пита какво правим. Знае, че сестра Елена живее тук.
Натискам звънеца на манастира. Никой не отговаря. Един прозорец свети, но отвътре не се чува нито звук. Въпреки това изчаквам. От хиляда и шестстотин години всяка бенедиктинска обител спазва правилото, че гостите трябва да бъдат посрещани така, все едно е дошъл самият Христос. Най-сетне вратата се отваря.
Пред мен застава кръглолика жена с очилца и бяла забрадка, покриваща раменете ѝ. Всичко друго — черното було над забрадката, черната мантия, черният пояс, черният скапуларий — се слива с мрака.
— Сестро, аз съм отец Алекс Андреу — представям се. — Синът ми е момчето, за което се грижи сестра Елена. Възможно ли е да поговоря с нея?
Тя мълчаливо ме изучава с поглед. В манастира живеят само седем монахини — не е достатъчно голям, за да бъде дори абатство, — така че те знаят много една за друга. Питам се какво ли знаят за мен.
— Бихте ли изчакали в параклиса да я повикам, отче?
Само че в параклиса другите сестри може да подочуят разговора ни.
— Ако нямате нищо против — отговарям, — предпочитам да изчакам в градината.
Тя отключва портата и се държи така, като че ли имам пълното право да съм там, макар че сестрите сами сеят и жънат, а папата получава реколтата им. В моята Църква няма бенедиктинци — гърците имат по-стара монашеска традиция, — но се възхищавам на тези жени и на тяхното себеотрицание.