Докато чакам, крача между редиците овошки. Всяко момче във Ватикана краде плодове от тях и всеки папа си затваря очите. Най-сетне откъм портата долита звук — съвсем тихо шумолене на монашеска дреха. Обръщам се и пред мен застава игуменката Мария Тереза.
— Добре дошли, отче — казва тя и кимва почтително. — С какво мога да ви помогна?
Има благо лице, което младее за възрастта ѝ — само тъмните кръгове около очите ѝ го състаряват. Но изражението ѝ е сериозно. Дошъл съм по време на Голямото мълчание — часовете след вечерната молитва, когато бенедиктинците не говорят. Единствено дългът да проявяват гостоприемство е по-силен от мълчанието.
— Всъщност се надявах да разговарям със сестра Елена — казвам.
— Да, след малко тя ще поговори с вас за кратко.
Допускам, че игуменката идва от учтивост, тъй като вуйчо Лучио е кардиналът закрилник на нейния бенедиктински орден, той е човекът, който представлява интересите на общността им във Ватикана. Въпреки това гласът ѝ изобщо не звучи уважително, когато тя продължава:
— Това ще бъде единственият път, когато ще позволя на сестра Елена да въвлече себе си или общността ни в този проблем. Надявам се, че разбирате.
Явно е научила за Симон.
— Каквото и да сте чули, не е вярно — отговарям.
Ръцете ѝ са скрити под скапулария, затова не мога да разтълкувам езика на тялото ѝ.
— Отче, такова е желанието ми. Моля ви да приключите със сестра Елена възможно най-бързо. Лека нощ.
Покланя се леко и се отдалечава към вратата. Там чака познат силует, който свежда глава, докато игуменката минава. После сестра Елена се понася към мен в тъмното.
Бръчките по лицето ѝ са като паяжина от тъга. Дори не ме поглежда.
— Отче Алекс, толкова съжалявам — прошепва тя.
— Научила си за Симон, така ли?
— Какво за него? — вдига поглед Елена.
Отдъхвам си. Новината за смъртта на Уго и за нахлуването в дома ми вероятно се е разчула, но не и вестта за обвиненията срещу Симон.
— Трябва да те попитам какво се случи в апартамента — обяснявам ѝ. Тя кимва, не е изненадана.
— Преди да се случи, Симон каза ли ти нещо?
Клепачите ѝ се затварят.
— Преди да се случи? Паметта ми изневерява — въздъхва безпомощно тя. — Говорих ли с отец Симон, преди да се случи?
Всъщност паметта ни най-малко не ѝ изневерява.
— Говори ли? — питам.
Този път, когато ме поглежда, тъгата се е стопила и на нейно място се е появило проницателно любопитство.
— Какво става, отче? Какви са новините? Преди няколко часа в манастира дойде полицай, но го отпратиха, преди да успее да попита каквото и да било.
— Моля те. Говори ли със Симон преди това?
— Не.
— Изобщо?
— Отче Александрос, не съм разменила нито дума с брат ви, откакто му приготвих вечеря в апартамента ви за последен път.
— Това беше преди месеци.
— На Коледа.
Зад нея откъм вратата на манастира игуменката се провиква:
— Сестро Елена, моля, приключвайте с посещението.
— Кажете ми истината — бързо се примолва Елена. — Загазил ли е някой?
— Полицаите смятат, че не е имало никакъв обир.
— И мебелите сами са се прекатурили, така ли? — промърморва тя.
Избягвам да коментирам мнението на полицаите.
— Не са открили никакви следи от проникване с взлом.
Тя трепва като ужилена.
— Вярно е. Чу се думкане и викове, а после вратата сякаш просто се отвори.
— Но аз заключих на излизане.
— Да, помня.
— И не си водила Петрос никъде? Например в апартамента на брат Самуел да хапне нещо сладко?
— Не.
— Има ли друг начин вратата да се е оказала отключена?
— Няма. — Изглежда разстроена — явно споменът се е върнал. — Грабнах бързо Петрос, но когато двамата с него се заключихме в спалнята, онзи човек вече беше влязъл.
— Сестро Елена… — провиква се игуменката.
Елена недоумяващо вдига длан към бузата си.
— Направила си всичко по силите си — уверявам я. — Аз ще поема нещата оттук нататък.
Зад нея Мария Тереза се приближава към нас. Отдръпвам се, но сестра Елена сграбчва китката ми и прошепва:
— Тя не ми позволява да гледам Петрос повече.
— Защо?
— Възмутена е от появата на полицията тук. Опитах се да я разубедя, но… Много съжалявам, отче.
И се отдръпва, преди да успея да отговоря. Игуменката ме измерва недоволно с поглед и повежда сестра Елена към вратата. Шест силуета надничат от прозорците на манастира, докато се връщам при Лео на неосветения път.