Той поема надолу по пътя към двореца на Лучио и ме пита с поглед какво ми е казала сестра Елена. Аз обаче му давам знак да тръгнем на обратно.
— Къде отиваме? — пита ме.
— В моя апартамент.
Прозорците на Палацо Белведере все още светят. Примигват телевизори. Аржентинката, която се омъжи за сеньор Сера от втория етаж, танцува в кухнята си. Преди с Лео да стигнем до вратата, двамата тийнейджъри, които се мотаят на ъгъла, се откъсват от прегръдките си. Обзема ме спонтанна радост, че отново съм тук. У дома.
До задната врата заварваме един от съседите ми да седи като портиер.
— Отче! — възкликва той и скача на крака.
— Какво правиш тук? — питам го.
Амброзио винаги е на разположение като компютърен техник към интернет службата на Светия престол.
Той снижава глас:
— След като жандармерията престана да охранява сградата, няколко човека се редуваме да пазим.
Признателно стисвам ръката му. Те поне вярват на сестра Елена.
Амброзио пита дали има още новини, но аз поклащам глава и бързо поемам по стълбите, за да не привличам повече внимание. На последния етаж някой е сменил счупената крушка по пътя за моя апартамент. Поредната проява на бдителност. На прага на апартамента си коленича да огледам вратата. Ключалката изглежда непокътната. Няма повреди и по рамката. Имам ключ, но се обръщам към Лео и го питам:
— Умееш ли да отключваш с шперц?
— По-добре от теб — усмихва се той.
Опитваме, но механизмът е стар и стърже. Отказва да се задвижи.
— Срамота — възкликва Лео. — Преди много ме биваше.
Отдалечавам се по коридора към съседния апартамент, където живеят братята от аптеката. Тъкмо от това се страхувах.
— Какво правиш? — пита Лео.
Дръпвам изтривалката.
— По дяволите! — изругава той, когато вижда.
Откакто родителите ми се нанесоха в Палацо Белведере, държим там резервен ключ. Нашият е под изтривалката на братята, а техният — под нашата. Но вече не.
Обръщам се и вдигам нашата изтривалка. Ключът на братята още е там. Разтривам слепоочията си.
— Откъде може някой да знае? — чуди се Лео.
— Майкъл — изломотвам.
— Какво?
— Майкъл Блек им е казал.
Той им е казал къде живея и как да влязат вътре. Татко все си забравяше ключовете. Майкъл знаеше къде държим резервния.
— Нали уж е семеен приятел? — чуди се Лео.
— Заплашили са го.
— Страхливец! — подмята подигравателно Лео.
Чувам далечен шум откъм стълбището, връщам се до вратата на апартамента и я отключвам. И тогава ми хрумва нещо. Някой все още държи ключа на апартамента ни, което означава, че през последните два дни може да е влизал и излизал. Или дори да е вътре в момента.
— Съседите ти охраняват сградата — успокоява ме Лео, когато споделям тревогите си. — Който и да е влязъл, няма да се върне.
Вътре нищо не се е променило. Лео посяга да светне лампите, но аз дръпвам ръката му и соча прозорците.
— В случай, че някой наблюдава.
Той не остава доволен и пита:
— Тогава какъв е планът?
Лунната светлина обгръща мебелите със зловещо сияние. Без да докосвам нищо, се опитвам да си представя последователността на събитията от онази нощ според разказа на сестра Елена. Седяла е на масата, когато чула някой да блъска по вратата. Нечий глас викал Симон и мен. Проследявам с очи пътя, по който е минала, носейки Петрос към спалнята. Вратата се е отворила, преди тя да влезе вътре. Това разстояние е по-малко от шест метра. От гърдите ми се отронва въздишка.
— Лео…
Той поглежда към стълбището, защото решава, че съм дочул нещо. Не разбира.
— Петрос го е видял — казвам.
— Какво?
— Снощи се събуди, защото сънуваше кошмар. Крещеше: „Видях лицето му, видях го“.
— Не, щеше да каже нещо, Алекс.
— Сестра Елена го е носела на ръце. Така ми каза — отнесла го е до спалнята.
Тя винаги го носеше по един и същ начин: притиснат към тялото ѝ, обърнал глава назад над рамото ѝ.
— Наистина ли така смяташ? — пита Лео.
Телефонът започва да звъни, но аз казвам:
— Когато дойдоха полицаите, той беше прекалено разстроен, за да говори. А след това не съм повдигал въпроса. Не исках да го притеснявам.
Тази нощ няма да го будя, но трябва да намеря снимки, които да разгледа. Лица, които би могъл да разпознае.
Телефонният секретар извърта автоматичното си съобщение, но отсреща не се чува глас. Само странен звук, който прилича на затварянето на врата.
— Хайде, да тръгваме — казвам.
Внезапно усещам ръката на Лео върху тялото си. Избутва ме назад. Вперил е поглед към входа на апартамента. Към тромав мъжки силует.