— Кой си ти? — пита Лео. — Представи се!
Отдръпвам се. Силуетът не издава нито звук. Само протяга ръка. Осветлението се включва.
В стаята влиза възрастен мъж. Зениците му се свиват. Вдигнал е ръка във въздуха, за да се предпази от светлината или може би — за да възпре Лео да го нападне. Брат Самуел, един от фармацевтите от съседния апартамент.
— Отче Алекс, върнал си се — казва той.
— Какво правиш тук, братко?
— Опитах се да се обадя.
— Какво има?
Напрегнат е. Гласът му звучи странно отрепетирано. Сякаш предава нечие съобщение.
— Идваха да ви търсят.
— Кога?
— Тази сутрин. Чух някакъв шум в коридора. Излязох да проверя какво става.
— И какво беше?
Той пристъпва неловко.
— Отче Алекс, не искам да се забърквам в това. Уговорката беше да се обадя по телефона, ако те видя.
— Какви ги говориш, Самуел?
— Аз се обадих по телефона, Алекс.
Преди да успея да отговоря, Лео промърморва нещо неразбираемо. Вторачил се е към коридора пред апартамента в нещо, което аз не виждам. Лицето му е сковано. Накрая звукът, който излиза от устата му, се превръща в думи:
— Мили боже!
Самуел се отдръпва и се шмугва в своето жилище. Чувам как вратата щраква. Излизам навън.
В дъното на коридора стои фигура. Близо до стълбите, цялата в черно. Когато разпознавам човека, кожата ми се изпъва.
— Алекс.
Името ми отеква в коридора и разсича сърцето ми като с брадва. Фигурата прави малка и колеблива стъпка напред.
— Алекс, толкова съжалявам.
Дори не мигам. Толкова се страхувам, че когато отворя очи, ще е изчезнала.
— Научих за Симон — казва.
Изричам едничката дума, която устата ми е способна да произнесе.
— Мона.
Първата дума, която казвам на жена си, откакто детето ѝ проходи.
17.
Лео изчезва. Двамата разменят погледи, докато се разминават — приятелят ми излиза, съпругата ми влиза. Спомени взривяват мислите ми. Стоя на този праг заедно с нея, нося покупки, внасям мебели, държа новородения ни син на ръце. Съседите също бяха излезли от жилищата си, за да ни поздравят и да погукат на бебето. Брат Самуел беше окичил вратата ни с толкова много балони, че едва влязохме.
Мона се поколебава на прага. Налага се да я каня в собствения ѝ дом.
— Заповядай — казвам.
Уханието ѝ е достатъчно, за да разпали искри в сърцето ми. Познавам този мирис. Сапуна, който винаги купуваше от аптеката. Ухание, което съм проследявал до всяка извивка на тялото ѝ.
Старая се да не се докоснем, докато тя влиза. Но въздухът трепти. Толкова разпалено реагира тялото ми. Съзнанието ми обаче вече отбелязва разликите. Косата ѝ е по-къса. Не я прибира назад, държи я пусната до раменете. Под очите ѝ са се появили първите бръчици, но шията и ръцете ѝ са по-слаби, отколкото ги помня, очертанията на тялото ѝ са по-стегнати. Облечена е със същата черна рокля без ръкави, обикновена, но прекрасно подчертаваща фигурата ѝ. Беше любимата ѝ рокля, от онези редки дрехи, които са едновременно традиционни и модерни, скромни и разкрепостяващи. Наметнала е раменете си с тънкия черен пуловер, който обличаше, когато обстановката изисква жените да са с покрити ръце. Какво послание се опитва да ми внуши това облекло?
— Може ли да седна? — пита тя.
Посочвам ѝ един стол и я питам иска ли нещо за пиене.
— Вода.
Оглежда стаята и изражението ѝ се разкривява измъчено. Нищо не се е променило, дори рамкираните снимки. Оставих ги така, за да запазя спомена за нея в очакване на завръщането ѝ. Като всички добри римляни, двамата с Петрос сме прокарали свои пътища покрай собствените си руини.
— Благодаря ти — казва тя, когато се връщам с чашата.
Отново се старая ръцете ни да не се докоснат.
Изчаква ме да седна срещу нея, после се овладява и успява да срещне погледа ми. Когато заговаря, думите ѝ звучат сковано — явно колкото и да е репетирала, се оказва неподготвена сега, когато установява, че съпругът ѝ не е единственият зрител. Всички изгубени часове и дни, самотните седмици, месеци и години се скупчват край мен и вперват поглед в нея, чакат зад гърба ми да чуят какво ще каже. Несподелените мигове се проточват много надалече и тя осъзнава, че до някои от тях не можеш да стигнеш с думи.
— Алекс — започва Мона, — знам, че сигурно имаш много въпроси за случилото се. За това къде съм била. Ще се опитам да отговоря на всичко, което искаш да ме попиташ. Но най-напред трябва да ти кажа нещо.