Преглъща. Очите ѝ отчаяно копнеят да се отместят.
— Когато си тръгнах — продължава, — бях убедена, че трябва да го направя заради теб и Петрос. Ужасявах се какво може да се случи, ако остана. Главата ми гъмжеше от ужасни мисли. Но от известно време отново съм на себе си. Вече съм по-добре. Искаше ми се да се обадя или да дойда да ви видя, но се страхувах. Лекарят ми твърди, че има съвсем слаба вероятност кризата да се повтори, но дори рискът да е едно на хиляда, не мога отново да подложа на това теб и Петрос.
Понечвам да я прекъсна, но тя вдига ръка от масата като молба да я оставя да довърши, докато все още може.
Стиснала е устни. За секунда ми се струва пребледняла, всяко мускулче на шията ѝ е обтегнато, когато стисва челюсти. В този миг изглежда съсипана от годините на отсъствието си, разядена от съжаления. Каквато и част да е гневът сред мътилката на чувствата ми, вече намалява. Не мога да забравя колко страдахме без нея двамата с Петрос. Но сега виждам, че не само ние сме страдали.
— Карах близките ми да разпитват как сте с Петрос — продължава тя. — Те ме уверяваха, че сте добре. Че се справяте. Затова не ми се струваше честно да преобърна живота ви само защото моментът е подходящ за мен.
За пръв път свежда поглед.
— Но после научих за Симон — Поколебава се. — Знам колко го обичаш. И си представям колко ти е трудно. Затова си казах, че може би се нуждаеш от помощ.
Последните ѝ думи прозвучават почти въпросително. Сякаш изказва надежда, която не е сигурна, че има право да таи. Преглъща, отпуска ръце на масата и отново ме поглежда. Приключила е.
След дълго мълчание питам:
— Значи си чула за Симон? Откъде?
По лицето ѝ пробягва облекчение. Не е толкова мъчително да отговори на този въпрос, колкото на останалите.
— Новият приятел на Елена работи в кабинета на викария — отговаря ми. — Видял е документите.
Елена. Братовчедката на Мона. Питам се колко далече се е разпространила новината за Симон
— А кой те информираше за мен и за Петрос?
Облекчението се стопява. Когато Мона отново успява да ме погледне в очите, се подготвям за трудната новина.
— Родителите ми — отговаря. — Влязох във връзка с тях миналата година.
Това е тежък удар. Тези проклети хора са я крили от мен цяла година.
— Накарах ги да се закълнат, че няма да ти кажат — добавя тя и долепя длани в знак на молба да не ги обвинявам.
Гневът ми се стопява. Но само защото виждам на ръката ѝ пръстена, който ѝ подарих. Още го носи. Поне тази вечер.
— Къде живя през това време? — питам.
— В апартамент във Витербо. Работя в тамошната болница.
Витербо. На два часа път от тук. Последната спирка на влака по северната линия. Отишла е толкова далече, колкото е било възможно, без да ни напуска съвсем, но и без да има вероятност да се срещнем.
И все пак не е избягала на крайбрежието или в планината. Витербо е сурово средновековно градче. Най-голямата забележителност в него е дворецът, в който папите отсядали, когато бягали от Рим. Той се извисява над местността като „Свети Петър“. Внушавам си, че го е направила нарочно. За да се изтезава със спомена.
Очите ѝ се спират на снимката на Петрос. Докато я гледа, ъгълчетата на устата ѝ увисват. Мъчи се да издигне стена пред емоциите си, но изведнъж примигва. От миглите ѝ върху бузите тупват сълзи като капки вода върху нагорещен тиган. Но Мона не се поддава на емоцията. Единственото нещо, благодарение на което пази равновесие на въжето, е безмилостното самообладание.
Ръцете ми копнеят да се протегнат напред и да стиснат нейните. Но и аз едва се крепя на въжето. Затова отварям портфейла си и изваждам снимка на Петрос. Плъзвам я към средата на масата.
Тя я взема. Вижда момчето, в което се е превърнало нашето бебе, и казва задавено:
— Прилича на теб.
Първата лъжа по време на сегашната ни среща. Той не прилича на мен. Мекотата на чертите му е от нея. Тъмните мигли. Изразителната уста. Но може би тя няма предвид снимката пред себе си. Гласът ѝ е отнесен, погледът ѝ блуждае. Дава израз на своя предварителна представа за това какъв е всъщност Петрос. Прилича на мен, защото аз го обличам, аз го подстригвам всеки месец и го реша сутрин. Дори на подписаните акварелни рисунки по стените се забелязва бледа прилика между неговия неумел подпис и моя. Петрос е дуетът, който с Мона изкомпозирахме заедно. Музиката обаче звучи като мен, защото я изпълнявам сам.
— Мона.
Тя ме гледа, но очите ѝ са празни. Отдръпва се в себе си. Езикът на тялото ѝ вече ме моли да не бързам. Силна е, но ѝ е по-трудно, отколкото си е представяла.